Когато домът ти вече не е твой: Историята на една майка на 67 години

– Мамо, не можем да те вземем при нас. Просто няма как! – думите на дъщеря ми Елица още кънтят в ушите ми, докато седя сама на кухненската маса, стиснала чашата чай така, сякаш тя може да ми даде опора. Навън вали ситен дъжд, а по прозореца се стичат капки, които приличат на сълзите ми.

Преди година почина съпругът ми – Иван. След него остана тишина, която изпълва всяко кътче на двустайния ни апартамент в Люлин. Децата – Елица и Петър – отдавна имат свои семейства. Виждам ги рядко, най-често по празници или когато имат нужда от нещо. Но сега аз съм тази, която има нужда.

Пенсията ми стига едва за сметките и хляба. Съседите ми са или по-възрастни от мен, или вече ги няма. Често се улавям как говоря сама на себе си. Понякога си мисля, че ако не се обадя на някого, никой няма да разбере дали съм жива.

– Петре, поне ти… – опитах се да говоря с него по телефона миналата седмица. – Може ли да дойда при вас за известно време? Само докато си стъпя на краката…

– Мамо, знаеш, че апартаментът ни е малък. Децата са големи вече, всеки си има стая. А и Мария (снахата) работи от вкъщи… Ще ни е трудно. – Гласът му беше уморен и някак раздразнен.

– Разбирам… – излъгах. Всъщност не разбирах. Нима съм станала толкова неудобна? Нима не заслужавам място в живота им?

Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца и гледам как светлините в отсрещния блок една по една угасват. Представям си как във всеки апартамент някой прегръща детето си за лека нощ, някой готви вечеря или просто разговаря с близък човек. А аз? Аз броя часовете до сутринта.

Преди месец паднах в банята. Не беше сериозно – само натъртване на ръката, но ме уплаши. Обадих се на Елица:

– Мамо, добре ли си? – попита тя разтревожено.

– Добре съм, само малко ме боли ръката…

– Трябва да внимаваш повече! Но… не можем да те вземем при нас. Знаеш, че и ние едва се справяме…

– Не искам да ви преча… – прошепнах.

– Не пречиш, мамо… Просто… така е по-лесно за всички.

Така е по-лесно за всички… Освен за мен.

Започнах да мисля за дом за възрастни хора. Срам ме е дори да го изрека на глас. В нашето семейство винаги сме вярвали, че децата се грижат за родителите си. Така беше с баба ми, така беше с майка ми… Защо сега е различно?

Съседката ми леля Станка често идва да пием кафе и да си говорим за старите времена.

– Ех, Марийке – казва тя, – времената се промениха. Децата ни са заети със себе си. Не е като едно време.

– А ние? Какво правим ние? – питам я аз.

– Оставаме сами и чакаме някой да ни потърси…

Понякога се ядосвам на себе си, че съм ги възпитала толкова самостоятелни. Винаги съм им казвала: „Бъдете силни, оправяйте се сами!“ А сега аз съм тази, която не може да се оправи сама.

Веднъж Елица дойде с внучката ми Калина. Донесоха ми торта и кафе.

– Мамо, трябва да помислиш за асистент или някой да ти помага вкъщи – каза Елица.

– Не искам чужди хора у дома! Искам вас! – избухнах аз.

Калина ме погледна с големите си очи:

– Бабо, ние те обичаме! Просто… животът е труден.

Замълчах. Какво можех да кажа? Че моят живот също е труден? Че самотата боли повече от всяка болест?

Започнах да ходя на пенсионерски клуб в квартала. Там срещнах други като мен – самотни майки и бащи, които чакат обаждане от децата си като манна небесна. Говорим си за рецепти, за лекарства, за спомени от младостта. Но всички носим една и съща болка – че вече не сме нужни.

Една вечер Елица ми се обади:

– Мамо, мислила ли си за дом за възрастни хора? Там ще имаш компания, ще се грижат за теб…

– Това ли искате? Да ме изпратите там? – гласът ми трепереше.

– Не искаме това! Просто… не знаем какво друго да направим.

В този момент разбрах – не става въпрос само за място за живеене. Става въпрос за принадлежност, за любов, за усещането, че си част от нечий свят.

Сега всяка сутрин ставам и се питам: „Къде е моят дом? Там, където са децата ми? Или тук, сред спомените?“

Понякога си мисля: Ако аз не съм нужна на своите деца, тогава на кого съм нужна? Кога семейството престана да бъде пристанът ни в бурята?

А вие как бихте постъпили на мое място?