Когато домът вече не е дом: История за предателство и прошка в българско семейство

– Не мога повече, Мария! – гласът на баща ми ехтеше из тесния ни хол в панелката в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Майка ми стоеше срещу него, с ръце, стиснати в юмруци, а аз се бях свила в ъгъла на дивана, стиснала коленете си. – Какво значи това, Георги? – прошепна тя, гласът ѝ трепереше. – Не можеш просто да си тръгнеш! Имаш дъщеря! Имаш семейство!

Баща ми не отговори. Взе якето си от закачалката и без да ме погледне, излезе. Вратата се затвори с трясък. Майка ми се свлече на пода и започна да плаче така, както никога не бях чувала възрастен човек да плаче. Аз стоях като вцепенена. В този миг разбрах, че детството ми свърши.

След онази вечер всичко се промени. Майка ми се затвори в себе си. Сутрин ставаше рано, отиваше на работа в шивашкия цех, връщаше се късно и почти не говореше. Аз трябваше да се грижа за себе си – да готвя, да чистя, да уча сама. В училище престанах да говоря с приятелките си. Срамувах се – всички знаеха, че баща ми е напуснал. В квартала слуховете се разпространяваха бързо: „Георги си намерил друга“, „Мария не го е гледала добре“, „Детето ще стане като него“…

Понякога нощем чувах майка ми как плаче в кухнята. Веднъж я попитах:
– Мамо, ще се върне ли татко?
Тя само поклати глава и ме прегърна силно.

Минаха години. Свикнах с празното място на масата. Свикнах с това да не казвам „татко“ на никого. Завърших училище с отличен успех и влязох в Софийския университет – специалност психология. Майка ми беше горда, но в очите ѝ винаги имаше тъга.

Един ден, когато бях вече на двадесет и две, телефонът звънна. Номерът беше непознат.
– Ало? – казах плахо.
– Здравей, Ива…
Гласът беше дрезгав, по-стар, но познат до болка.
– Татко? – едва прошепнах.
– Може ли да се видим? Искам да поговорим…

Сърцето ми блъскаше лудо. Не знаех какво да кажа. Затворих телефона и седнах на леглото. Цялото ми тяло трепереше. Майка ми ме погледна тревожно:
– Кой беше?
– Татко…
Тя пребледня и се обърна към прозореца.

През следващите дни не можех да мисля за нищо друго. Спомних си всичко: как ме учеше да карам колело в парка „Западен“, как ми четеше приказки вечер… и как ни изостави без дума обяснение.

Накрая реших да се срещна с него. Уговорихме се в малко кафене до НДК. Когато го видях, сякаш времето беше минало през него като валяк – беше посивял, изгърбен, очите му уморени.
– Благодаря ти, че дойде – каза той тихо.
– Защо? – попитах рязко. – Защо си тръгна така? Защо ни остави?
Той наведе глава.
– Бях слаб… Изплаших се от отговорността… Запознах се с друга жена… Мислех си, че ще бъда щастлив… Но сгреших. Загубих всичко.

Мълчах дълго. Вътре в мен бушуваха гняв и болка.
– Знаеш ли какво причини на мен и на мама? Знаеш ли колко нощи съм плакала? Колко пъти съм се чувствала ненужна?
Сълзи напълниха очите му.
– Съжалявам… Знам, че не мога да върна времето назад… Но бих искал поне да опитам да поправя нещо… Ако ми позволиш.

Върнах се у дома объркана. Майка ми ме чакаше на масата.
– Видя ли го?
Кимнах.
– Какво каза?
– Че съжалява… Че иска прошка…
Тя въздъхна тежко.
– Прошката е трудна работа, Иве… Аз още не съм готова… Но ти решаваш за себе си.

Минаха седмици. Баща ми започна да ми пише съобщения – пита ме как съм, изпраща ми снимки от разходките си из Витоша. Понякога му отговарям кратко, друг път не знам какво да кажа. Виждам го няколко пъти – говорим за живота, за университета, за детството ми. Виждам колко много е изпуснал.

Майка ми все още не може да му прости. Понякога усещам как болката ѝ става моя болка – страхувам се да не я предам, ако простя на баща си. Но в същото време усещам нужда да продължа напред – заради себе си.

Питам се: Може ли едно семейство да бъде цяло след такова предателство? Може ли прошката да излекува раните или само ги прикрива? А вие бихте ли простили?