Когато домът вече не е твой: Историята на едно разменено жилище и разбито семейство
– Не може така, Мария! Не може! – гласът на свекърва ми, госпожа Пенева, отекваше в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. – Вие с Иван ще се преместите в моята гарсониера, а аз и Деси ще дойдем във вашия двустаен. Само временно, докато уредя нещата с продажбата.
Погледнах Иван, който избягваше очите ми. Беше ми ясно, че не иска да се кара с майка си. А аз? Аз се чувствах като натрапник в собствения си дом. Бяхме купили този апартамент с толкова лишения – години наред спестявахме всяка стотинка, отказвахме си почивки, нови дрехи, дори празници. И сега, когато най-сетне имахме наш кът, някой друг щеше да се настани в него.
– Мамо, не мислиш ли, че това е малко… крайно? – опита се Иван да смекчи тона. – Все пак Мария е бременна, а гарсониерата ти е тясна…
– О, моля ти се! – прекъсна го тя. – Аз съм го измислила всичко. Ще е само за няколко месеца. Трябва ми по-голям апартамент, за да мога да покажа на купувачите какво предлагам. А и Деси има нужда от пространство за дипломната си работа.
Деси, сестрата на Иван, стоеше на вратата с ръце в джобовете и гледаше в пода. Знаех, че не й е приятно, но никога не противоречеше на майка си.
– Мария, моля те… – прошепна Иван по-късно вечерта, когато останахме сами. – Ще е само временно. Мама ще продаде апартамента и ще си купи вилата на село. После всичко ще си дойде на мястото.
– А ако не стане? Ако реши да остане? – гласът ми трепереше от страх и гняв. – Това е нашият дом! Тук ще се роди детето ни!
– Не бъди егоистка! – изсъска той и за първи път усетих пропастта между нас.
След седмица вече бяхме преместени. Гарсониерата беше тясна, миришеше на мухъл и спомени от младостта на Иван. Всичко беше чуждо – от старите пердета до изтърканата маса в хола. Аз се опитвах да се усмихвам заради бебето, но всяка вечер плачех тихо в банята.
Междувременно госпожа Пенева се разпореждаше в нашия апартамент като царица. Канеше брокери, правеше огледи, местеше мебелите ни без да пита. Един ден отидох да взема някои документи и я заварих как разказва на непознати хора колко хубаво е жилището и как „младите са много подредени“.
– Мамо, това е прекалено! – извиках аз през сълзи. – Не можеш просто така да ни изгониш!
– Не съм ви изгонила! – отвърна тя студено. – Всичко правя за вас. Като продам апартамента ще ви помогна с кредита!
Но аз вече не вярвах на обещанията й.
Скоро започнахме да се караме с Иван все по-често. Той беше уморен от работа и напрежението у дома го изтощаваше. Аз се чувствах предадена и сама. Дори когато разбрахме пола на бебето – момиченце! – радостта беше помрачена от мисълта, че няма къде да подредя детското креватче.
Една вечер чух Иван да говори по телефона с майка си:
– Мамо, Мария не издържа вече… Моля те, побързай с продажбата…
– Не ме притискай! – изсъска тя. – Всичко правя за вас! Ако не ви харесва, върнете се при родителите на Мария!
Това беше последната капка.
На следващия ден събрах багажа си и отидох при майка ми в Люлин. Тя ме прегърна без думи и ми направи чай от липа. За първи път от месеци спах спокойно.
Иван дойде след два дни. Беше пребледнял и уморен.
– Прости ми… Не знаех какво да направя… Мама винаги е била такава…
– А ти кога ще бъдеш такъв? Кога ще защитиш семейството си?
Той не отговори.
Минаха седмици. Госпожа Пенева най-накрая продаде апартамента си и купи малка къща край Ихтиман. Деси замина за чужбина по работа. Ние с Иван се върнахме в нашия двустаен, но вече нищо не беше същото. Доверието беше разбито, а раните – дълбоки.
Сега седя в детската стая и гледам как дъщеря ми спи спокойно. Питам се: струваше ли си всичко това? Кога чуждите решения стават по-важни от нашето щастие? Какво бихте направили вие на мое място?