Когато гостите не искат да си тръгнат: Една Великденска буря, която промени всичко

– Мамо, пак ли ще спиш на дивана? – гласът на малката ми племенница Виктория ме извади от унеса, докато се опитвах да намеря място за себе си в претъпкания хол. Беше вторият ден от Великденските празници, а у дома вече цареше хаос. Майка ми, баща ми, сестра ми с мъжа ѝ и двете им деца, чичо ми от Пловдив и леля ми от Варна – всички бяха тук. И всички сякаш бяха забравили, че това е моят дом.

Първите дни се опитвах да бъда гостоприемна. Усмихвах се, готвех козунаци и боядисвах яйца с децата. Но с всяка изминала сутрин усещах как въздухът става по-тежък. Всяка стая беше заета – някой спеше, някой говореше по телефона, някой гледаше телевизия на висок глас. Не можех да намеря тишина дори в банята.

– Мариела, къде са чистите кърпи? – провикна се сестра ми Даниела от коридора.
– В шкафа до пералнята! – отвърнах с пресипнал глас, докато се опитвах да изчистя трохите от масата.
– Ама тук няма! – настоя тя.
– Ще ти донеса след малко! – изсъсках през зъби, но никой не забеляза раздразнението ми.

Вечерта седнахме всички на масата. Баща ми разказваше стари истории от казармата, чичо ми се смееше гръмко, а майка ми разливаше ракия. Аз гледах празната си чиния и усещах как сълзите напират в очите ми. Не исках да развалям празника, но вече не издържах.

На третия ден започнах да избягвам всички. Затварях се в спалнята си под претекст, че работя. Но дори там не намирах покой – децата тичаха по коридора, телевизорът гърмеше в хола, а майка ми постоянно чукаше на вратата: „Мариела, ще дойдеш ли да помогнеш с вечерята?“

Една сутрин се събудих от шумен спор между сестра ми и чичо ми за това кой ще ползва банята първи. Станах и отидох в кухнята – там леля ми вече правеше кафе, а баща ми ровеше из хладилника.

– Мариела, няма ли нещо сладко? – попита той.
– Всичко свърши – отвърнах сухо.
– Е, как така? – възмути се той. – Трябваше да купиш повече.

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Не бях спала добре от дни, чувствах се невидима в собствения си дом. И никой не забелязваше това.

На петия ден вечерта седнах до майка ми на дивана.
– Мамо… – започнах тихо.
– Какво има, Мариела?
– Мисля… мисля, че всички трябва да си тръгнете утре.

Тя ме погледна изненадано.
– Как така? Още е празник! Още не сме ходили на разходка до езерото!
– Не мога повече… Чувствам се като гост в собствения си дом. Не мога да си почина, не мога да работя…

Майка ми замълча. За първи път видях тъга в очите ѝ.
– Не искахме да ти пречим…
– Знам. Но вече не издържам.

Сестра ми чу разговора ни и веднага се намеси:
– Мариела, преувеличаваш! Това са само няколко дни! Заедно сме толкова рядко!
– За вас са няколко дни. За мен са две седмици без покой. Не мога повече!

В този момент всички млъкнаха. Чичо ми ме изгледа укорително:
– Едно време такива неща не се казваха на семейството!
– Времето се промени – отвърнах тихо. – И аз имам нужда от пространство.

Последва тягостно мълчание. Никой не каза нищо повече тази вечер.

На следващия ден започнаха да си събират багажа. Майка ми плачеше тихо в кухнята, сестра ми беше обидена, а децата ме гледаха с недоумение. Чувствах се ужасно виновна, но и облекчена.

След като всички си тръгнаха, седнах на пода в хола и заплаках. Чудех се дали съм постъпила правилно или съм разбила семейството си заради собственото си спокойствие.

Сега, месец по-късно, все още усещам болката от този Великден. Но за първи път от години имам усещането, че домът ми е наистина мой. Понякога трябва да избереш себе си пред очакванията на другите – дори когато това означава да разочароваш хората, които обичаш най-много.

Дали направих правилния избор? Или просто съм станала твърде егоистична за времето, в което живеем?