Когато Иван ми се обади да се оплаче, вече бях взела решението си

– Мамо, не знам какво да правя вече! – гласът на Иван трепереше по телефона, а аз стиснах слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките в Люлин, а аз стоях сама в кухнята, загледана в празната чаша чай. Дъщеря ми Мария от години живее в Германия, а Иван – тук, в София, но сякаш все по-далеч от мен.

– Какво се е случило, Иване? – попитах тихо, макар че вече усещах тежестта в гласа му. Знаех, че нещо го мъчи отдавна. Откакто се раздели с Петя, сякаш животът му изгуби цвят.

– Всичко е безсмислено, мамо. Работа – дом – работа. Петя си намери друг, а аз… Аз не мога да започна отначало. Всички около мен вече имат семейства, деца… А аз? – гласът му се пречупи.

Сълзите напираха в очите ми. Толкова пъти съм си представяла как държа внучето си за ръка в Южния парк, как му купувам сладолед и му разказвам приказки. Но годините минаваха, а мечтите ми се размиваха като дъжд по прозореца.

– Иване, ти си млад още. Всичко ще се нареди – опитах се да звуча уверено, но и аз не вярвах на думите си.

– Мамо, ти не разбираш! Светът вече не е като едно време. Хората не искат семейства, не искат деца… Всички бягат от отговорност. А аз… Аз съм сам.

Замълчах. Какво можех да кажа? Всяка вечер гледах снимките на Мария и нейния приятел Томас във Фейсбук – пътуват, смеят се, живеят живота си. Понякога ми пише: „Мамо, още не сме готови за деца.“ А аз кимам пред екрана и се усмихвам фалшиво.

След разговора с Иван останах дълго на масата. В главата ми кънтяха думите му: „Всички около мен вече имат семейства, деца…“ А аз? Аз имах само спомени и празна къща.

На следващия ден реших да отида до пазара. Обичам да слушам разговорите на жените там – все за деца и внуци говорят. „Моята внучка завърши първи клас“, „Малкият вече ходи на плуване“… Аз мълчах и броях стотинките за домати.

Вечерта Мария ми се обади по Вайбър. Видях лицето ѝ на екрана – усмихната, но уморена.

– Мамо, как си?
– Добре съм, Марийче. А ти?
– Много работа имам. Томас пак е в командировка. Знаеш ли… Мислим да си вземем куче.

Куче! Сърцето ми се сви. Дете не искат, но куче ще гледат.

– Радвам се за вас – излъгах.
– Мамо… Знам какво ще кажеш. Но още не сме готови за семейство. Животът тук е скъп, несигурен…
– Не казвам нищо – прекъснах я. – Само искам да сте щастливи.

След разговора легнах рано, но не можех да заспя. Спомних си младостта си – как с баща им строихме живота си тухла по тухла, без много пари и сигурност, но с мечти и надежда. Сега времената са други – младите искат свобода, пътувания, кариери. А ние? Оставаме сами със спомените си.

На следващата седмица Иван дойде на гости. Донесе ми цветя и торта от любимата ми сладкарница.

– Мамо, мисля да замина за чужбина – каза изведнъж.
– Къде?
– В Испания. Един приятел ме кани да работим заедно.
– А тук? Животът ти? Аз?
– Мамо… Тук няма нищо за мен вече.

Погледнах го – пораснал мъж с тъжни очи. Прегърнах го силно.

– Щом така мислиш… Само не забравяй къде ти е домът.

След като тръгна, останах сама в тишината на апартамента. Погледнах снимките по стените – малки ръчички, усмихнати лица от миналото. Сега всички са далеч – по света или в собствените си мисли.

Вечерта седнах на балкона с чаша чай и гледах светлините на града. Чух смях от съседния апартамент – внучето на баба Станка пак беше на гости. Завидях ѝ – не заради подаръците или шумотевицата, а заради топлината и смисъла.

Замислих се: Кога светът стана такъв? Кога децата ни започнаха да бягат от корените си? Дали сме ги научили да мечтаят прекалено много или просто времената са други?

Понякога се питам: Дали ще дочакам деня да чуя детски смях у дома? Или трябва да приема самотата като новото нормално?

А вие как мислите? Дали нашите очаквания тежат на децата ни или просто животът вече е друг?