Когато изборът на сина ми разтърси целия ни свят
– Мамо, моля те, не казвай нищо сега! – прошепна ми Георги, докато стояхме пред входната врата на панелката в Люлин. Ръцете ми трепереха. Бяхме дошли да се запознаем с родителите на Мария – момичето, което синът ми избра да обича. Но още щом вратата се отвори и срещу нас се изправи мъж с червено лице и мирис на ракия, разбрах, че този ден ще промени всичко.
– Оооо, заповядайте! – изръмжа бащата на Мария и се олюля леко. – Влизайте, бе хора! Какво чакате?
Погледнах Георги. Очите му бяха пълни с тревога и срам. Влязохме в малкия апартамент, където майката на Мария – дребна жена с уморени очи – ни посрещна с престорена усмивка. Мария стоеше до нея, стискайки ръката ѝ, а в ъгъла брат ѝ играеше на стар телефон.
– Много се радваме да ви видим – каза майката. – Сядайте, ще ви сипя кафе.
Докато тя се суетеше в кухнята, бащата седна срещу нас и започна да разказва истории от младостта си. Всяка втора дума беше псувня или намек за това колко е тежък животът. Георги мълчеше. Аз стисках чантата си и се чудех какво да кажа.
– Мамо, Мария е страхотна – беше ми казал Георги преди седмица. – Не я съди по семейството ѝ.
Но как да не съдя? Цял живот съм мечтала синът ми да намери момиче от добро семейство. Да има подкрепа, стабилност, култура. А сега седях тук, в апартамент с олющени тапети и мирис на евтина ракия, и гледах как мечтите ми се разпадат.
– Абе, Георги, ти какво работиш? – попита бащата и се засмя грубо.
– В ИТ фирма съм – отвърна синът ми тихо.
– Ееее, голяма работа! А нашата Мария учи за медицинска сестра! Ще си паснете!
Смехът му беше като шамар. Видях как Мария навежда глава. Майка ѝ постави чашите с кафе на масата и се опита да смени темата.
– Какво ще кажете за времето? Днес пак ще вали…
Не издържах повече. Излязох на балкона под претекст да подишам въздух. Сълзите ми потекоха сами. Какво направих погрешно? Защо синът ми избра най-трудния път? Винаги съм му давала любов, грижа, възможности. Защо не вижда разликата между нашето семейство и това тук?
Спомних си всички онези вечери пред телевизора, когато гледах истории за изоставени деца и плачех за тях. Дарявах пари, носех подаръци в домове за сираци. А сега моят собствен син сякаш сам избира да влезе в такъв свят.
– Мамо… – Георги се появи до мен. – Знам какво мислиш. Но аз обичам Мария.
– Не е само до нея – прошепнах аз. – Семейството ѝ…
– Аз не избирам семейството ѝ! Избирам нея! Тя е добра, умна…
– Но ще страдаш! Ще теглиш цял живот този товар!
– По-добре с нея и трудности, отколкото без нея и празнота!
Върнахме се вътре. Бащата вече пееше някаква стара чалга песен и размахваше чашата си. Майката се извиняваше с поглед. Мария ме гледаше със страх и надежда едновременно.
На тръгване бащата ни изпрати с думите:
– Айде, живи и здрави! И да не забравите – сватбата ще е голяма!
В колата Георги мълча дълго. После каза:
– Мамо… ако не приемеш Мария, ще я загубя. А ако я приема… може би ще спечеля истинско семейство.
Думите му ме пронизаха като нож. Цяла нощ не спах. Прехвърлях в ума си всички разговори с приятелки: „Моят син намери адвокатка“, „Моята дъщеря се омъжи за лекар“… А аз? Какво ще кажат хората? Как ще го понеса?
На следващия ден отидох на работа като призрак. Колежките ме питаха как е минало запознанството.
– Не беше лесно – признах аз. – Но може би любовта е по-важна от всичко друго.
Вечерта Георги ме прегърна силно.
– Благодаря ти, че дойде…
Погледнах го през сълзи.
– Сине… само ти знаеш кое е най-добро за теб. Аз ще бъда до теб… дори когато ми е трудно да разбера избора ти.
Сега седя сама вкъщи и си мисля: Кога преставаме да живеем за себе си и започваме да живеем чрез децата си? И дали някога ще спра да се страхувам за него?