Когато изгоних сина си и заживях със снаха си: Истината, която никой не иска да чуе

— Мамо, как можа? — гласът на сина ми, Виктор, кънтеше в коридора, докато хвърляше поглед към куфара си, захвърлен до вратата. — Това е моят дом!

Стоях срещу него, ръцете ми трепереха, но този път не от страх. За първи път от години усещах, че имам власт над собствения си живот. — Не, Викторе — казах тихо, но твърдо. — Това вече не е твоят дом.

Снаха ми, Мария, стоеше зад мен, с ръце, стиснати в юмруци. Очите ѝ бяха подути от плач. Тя беше тази, която ме накара да видя истината — че синът ми се е превърнал в човек, когото не познавам. Човек, който крещи, хвърля предмети, унижава и мен, и нея. Човек, който се върна у дома след смъртта на баща си и започна да се държи като господар.

Преди години бях друга. Съпругът ми, Георги, беше висок, силен мъж с топли кафяви очи. Гласът му беше нисък и спокоен — когато говореше, всички слушаха. След като го загубих от рак на белия дроб, домът ни се изпразни от смях и сигурност. Виктор се върна от София, където работеше като програмист, и донесе със себе си буря от гняв и разочарование.

Първо започнаха дребните забележки: „Ти не разбираш нищо от живота“, „Мария е мързелива“, „Трябва да се научиш да слушаш“. После дойдоха виковете. Веднъж хвърли чаша по Мария. Аз мълчах. Винаги съм мълчала — така ме беше учила майка ми: „Жената трябва да търпи.“

Но една вечер Мария дойде при мен с насинено око. Седна на кухненския стол и прошепна: — Не мога повече. Или той си тръгва, или аз.

Тогава нещо в мен се пречупи. Спомних си как Георги винаги ме защитаваше. Как никога не би позволил някой да ме унижи. Погледнах Мария — младата жена, която обичаше сина ми въпреки всичко. И разбрах: ако не я защитя сега, ще стана съучастник в нейното страдание.

На следващия ден събрах дрехите на Виктор в куфарите му. Сложих ги до вратата. Когато се прибра от работа, го посрещнахме двете.

— Мамо, ти си луда! — крещеше той. — Какво ще кажат хората? Как ще живееш без мен?

— Ще живея по-добре — отвърнах аз. — Ти избра да бъдеш чужд в собствения си дом.

Той тръшна вратата след себе си. Съседите надничаха през прозорците. На следващия ден брат ми ми се обади:

— Какво си направила? Виктор е твоят син! Как можа да го изгониш заради една чужда жена?

— Тя вече не е чужда — казах аз. — Тя е единственият човек тук, който ме уважава.

Майка ми плака по телефона: „Ще умреш сама! Никой няма да ти подаде чаша вода!“

Но аз не се чувствах сама. За първи път от години вечеряхме на масата без страх. Говорехме за книги, за цветята в градината, за мечти. Мария започна работа в местната аптека. Аз се върнах към рисуването — нещо, което бях зарязала още преди брака си.

Виктор не ми прости. Писа ми гневни съобщения: „Ще съжаляваш!“, „Ще останеш без семейство!“. Но аз вече бях избрала своята истина.

Селото говореше: „Видя ли я? Изгони сина си!“, „Сигурно е полудяла от мъка по мъжа си.“ Но никой не знаеше какво е да живееш всеки ден със страх дали няма да избухне нов скандал.

Една вечер седяхме с Мария на двора под асмата. Тя ме хвана за ръката:

— Благодаря ти, че ме спаси.

Погледнах я и усетих как сълзите ми напират:

— Не само теб спасих… Себе си също.

Понякога нощем се питам дали постъпих правилно. Дали една майка има право да избере себе си пред сина си? Дали ще дойде денят, в който Виктор ще разбере защо го направих?

Но знам едно: повече няма да търпя насилие в собствения си дом. И ако това ме прави лоша майка — нека бъде така.

Кажете ми — вие бихте ли имали смелостта да изгоните собственото си дете заради мира у дома? Или щяхте да търпите до края?