Когато изгубих търпение: Ултиматумът между мен и свекървата

– Петре, пак ли ще вечеряш при майка си? – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а в кухнята миришеше на изстинала мусака.

Той въздъхна от другата страна. – Мила, знаеш, че майка не се чувства добре. Не мога да я оставя сама.

– А мен можеш ли? – прошепнах, но той вече беше затворил.

Така започваше всяка моя вечер през последните месеци. Петър – моят съпруг, моят някога най-добър приятел – сякаш беше изчезнал. Остана само сянката му, която се появяваше късно вечер, когато аз вече спях, и изчезваше рано сутрин, преди да отворя очи. Всичко се въртеше около майка му – леля Станка. Тя беше болна, вярно е, но не толкова, че да не може да си направи чай или да си стопли супа. Но Петър… той беше обсебен от нея.

Преди години, когато се оженихме, мечтаех за голямо семейство, за уютен дом, за смях и споделени вечери. Но сега бях сама на масата, сама в леглото, сама в живота си. Майка ми ме гледаше със съжаление и ми повтаряше: „Търпи, дете, така е в брака.“ Но аз вече не можех да търпя.

Една вечер, след като поредният ми опит да поговоря с Петър завърши с неговото „Не сега, уморен съм“, реших да отида при леля Станка. Влязох в апартамента ѝ без да почукам – ключът ми още стоеше на връзката. Те двамата седяха на масата и ядяха баница. Станка ме изгледа с онзи поглед – смесица от презрение и победа.

– Ето я и нашата гостенка! – изсъска тя. – Какво има, Мария?

– Петре, трябва да поговорим. – Гласът ми беше твърд.

Той изглеждаше объркан. – Сега ли?

– Да, сега! – изкрещях почти. – Или идваш с мен у дома и говорим като семейство, или оставам тук и ти решаваш къде ти е мястото.

Станка се намеси веднага:
– Остави момчето на мира! Той е единственият ми син! Ти какво искаш – да ме остави сама?

– Не искам нищо лошо за вас – казах тихо. – Но аз съм му жена. Искам мъжът ми до мен. Не мога повече да живея в сянката ви.

Петър мълчеше. Погледна майка си, после мен. В очите му видях страх – страх да не я нарани, страх да не ме загуби.

– Мария… – прошепна той. – Моля те, разбери…

– Не! Този път ти ще разбереш! – прекъснах го. – Или избираш мен и нашия дом, или оставаш тук завинаги.

В този момент времето спря. Станка започна да плаче театрално:
– Виждаш ли какво ти причинява тази жена! Аз те отгледах сама! Всичко дадох за теб!

Петър се изправи бавно. Погледна ме със сълзи в очите:
– Не мога да избера… Обичам ви и двете…

– Но аз вече избрах – казах студено. – Прибирам се. Ако до сутринта не си у дома, ще знам какво си избрал.

Вървях по тъмните улици и сълзите ми се стичаха по бузите. Спомних си първата ни среща с Петър – как ме държеше за ръка в Борисовата градина и ми обещаваше, че винаги ще бъда на първо място за него. Кога се промени всичко? Кога станах чужда в собствения си живот?

Същата нощ не мигнах. Чувах тиктакането на часовника и всяка минута беше като удар в гърдите. На сутринта леглото до мен беше празно.

Минаха дни. Петър не се прибра. Обаждаше се рядко, все със същите думи: „Майка е зле… Ще дойда скоро…“ Но „скоро“ така и не дойде.

Майка ми настояваше да подам молба за развод. Приятелките ми ме убеждаваха да го забравя. Но аз все още го обичах. Всяка вечер гледах снимките ни от сватбата и се питах: „Къде сбърках?“

Един ден получих писмо от Петър. Не имейл, не съобщение – истинско писмо на хартия:
„Мария,
Знам, че те нараних. Знам, че избрах майка си пред теб и това няма оправдание. Но тя е всичко, което имам от детството си… Страх ме е да я оставя сама. Страх ме е и да те загубя. Не знам какво да правя.“

Четох писмото десетки пъти. Плаках цяла нощ.

Сутринта реших: ще отида при него още веднъж.

Когато влязох в апартамента на Станка, тя ме посрещна с ледена усмивка:
– Виждам, че пак си дошла да го дърпаш…

– Не съм дошла за това – казах спокойно. – Дойдох да кажа сбогом.

Петър стоеше до прозореца, прегърбен и уморен.
– Мария…

– Обичам те – казах тихо. – Но не мога повече да живея така. Ако някога решиш кой е твоят дом, ще знаеш къде да ме намериш.

Тръгнах си без да се обърна назад.

Минаха месеци. Животът ми започна бавно да се връща към нормалното. Започнах нова работа, срещнах нови хора, научих се да бъда сама със себе си.

Понякога още се питам: „Дали направих правилния избор? Дали любовта трябва винаги да бъде жертва?“

А вие как бихте постъпили? Може ли един мъж да бъде едновременно добър син и добър съпруг? Или винаги някой остава наранен?