Когато клюките разрушават семейства: Историята на една борба за доверие и успех
– Ти и брат ти само за пари мислите! – гласът на леля Станка пронизваше въздуха в малката кухня, където се бяхме събрали за поредната семейна вечеря. – Майка ви се мъчи, а вие не й помагате! Само гледате какво ще вземете от нея!
Сърцето ми се сви. Брат ми Димитър стисна зъби, а майка ни, баба Мария, седеше мълчалива, с поглед забит в чинията. В този момент осъзнах, че думите на леля Станка са като отрова – бавно, но сигурно разяждат всичко хубаво между нас.
Не беше лесно да растеш в малко село като нашето – Горно Камарци. Всички знаят всичко за всички, а клюките се разпространяват по-бързо от дъжда през май. След смъртта на баща ни останахме трима – аз, Димитър и мама. Леля Станка беше сестра на баща ни и винаги се е чувствала длъжна да се меси в живота ни. Помагаше ни понякога, но често помощта й беше придружена с упреци и горчиви думи.
Когато завърших гимназия, реших да не заминавам за София, както правеха повечето млади хора. Останах тук, за да помагам на мама и да се грижа за малката ни градина. Димитър също остана. Заедно започнахме да отглеждаме зеленчуци и да ги продаваме на пазара в Елин Пелин. Първите години бяха тежки – често не стигахме до края на месеца, а ръцете ни бяха винаги напукани от работа.
– Защо не идете в града? Там има повече възможности! – повтаряше леля Станка. – Тук само ще си изгубите младостта.
Но ние вярвахме в земята си. Вярвахме, че можем да направим нещо свое. Постепенно започнахме да разширяваме градината, купихме още малко земя. Работехме до късно вечер, а сутрин ставахме преди изгрев. Мама беше горда с нас, но леля Станка не спираше да разпространява слухове из селото.
– Те само гледат какво ще наследят! Не им пука за Мария! – шепнеше тя на съседките.
Скоро тези думи стигнаха до ушите ни. Хората започнаха да ни гледат с подозрение. На пазара някои клиенти спряха да купуват от нас. Димитър кипеше от яд:
– Ще й кажа аз на тая! Как не я е срам!
– Не си струва, Мите – опитвах се да го успокоя. – Колкото повече й обръщаме внимание, толкова повече ще говори.
Но болеше. Болеше ме, че собствената ни леля настройва хората срещу нас. Болеше ме, че мама страдаше мълчаливо.
Една вечер я намерих да плаче в кухнята.
– Мамо, какво има?
– Не мога повече… Станка ми каза, че съм ви разглезила… Че сте алчни… А аз знам колко работите…
Прегърнах я силно.
– Не слушай никого. Ние знаем истината.
Времето минаваше. Упоритостта ни даде плод – бизнесът потръгна. Започнахме да доставяме зеленчуци на няколко ресторанта в София. Купихме стар бус и го боядисахме сами. Димитър предложи:
– Време е да си купим къща по-голяма. Да разширим бизнеса и да вземем още хора.
Мама се усмихна за пръв път от месеци.
– Гордея се с вас!
Но леля Станка не спря. Когато разбра за новата къща, започна нова вълна от слухове:
– Видяхте ли ги? Пари имат! А майка им още живее в старата къща!
Този път не издържах.
Отидох при нея една сутрин, когато поливаше цветята пред дома си.
– Лельо Станке, защо го правиш? Защо настройваш хората срещу нас?
Тя ме погледна студено.
– Защото забравихте кой ви е помагал! Само за себе си мислите!
– Това не е вярно! Мама живее с нас! Всичко правим заедно!
– Не ми говори! Аз знам истината!
В този момент разбрах, че няма смисъл да споря. Болката й беше по-дълбока от думите ми.
Скоро след това мама се разболя тежко. Прекарахме месеци в болници между София и Елин Пелин. Димитър пое бизнеса сам, а аз бях до леглото й ден и нощ. Леля Станка дойде веднъж – донесе супа и остави буркани със сладко на масата.
– Пази си силите – каза тихо и си тръгна.
Мама почина през есента. Погребението беше тихо, дъждът валеше безмилостно. Леля Станка плака най-много от всички.
След това животът продължи. Бизнесът ни стана още по-успешен – вече имахме трима работници и собствен магазин в селото. Но празнотата остана.
Понякога се чудя – струваше ли си всичко това? Струваше ли си успехът цената на разбитото семейство? Ако можех да върна времето назад, бих ли избрал същия път?
А вие как бихте постъпили? Прощавате ли на близките си, когато ви предадат?