Когато Коледата се превърна в бойно поле: Историята на една българска снаха

— Мария, тази година ти ще направиш пуйката, нали? — гласът на свекърва ми, Станка, проряза тишината в кухнята като нож. Беше началото на декември, а аз вече усещах как стомахът ми се свива от напрежение. Стоях до прозореца, гледах как първият сняг се сипе над София и се чудех как да ѝ кажа „не“.

Миналата Коледа беше катастрофа. Бях се постарала — купих най-скъпата пуйка от пазара на Женския пазар, намерих рецепта от старата готварска книга на баба ми, подготвях се дни наред. Но когато я извадих от фурната, месото беше сухо, а плънката — недосготвена. Станка цяла вечер мълча, но погледите ѝ казваха всичко. След вечерята, докато мъжът ми Петър ми помагаше да събирам чиниите, чух как тя прошепна на сестра му: „Едно време такива неща не се случваха. Ако майка ѝ беше жива, щеше да я научи.“

Това ме разби. Цяла нощ плаках в банята, а Петър ме прегръщаше и повтаряше: „Не им обръщай внимание, любов моя.“ Но как да не обръщам? В България празниците са свещени — особено Коледа. Всички очакват масата да е отрупана, домът да ухае на канела и печени чушки, а семейството да е заедно. А аз? Аз се чувствах като натрапница.

Сега Станка стоеше срещу мен с ръце на кръста и чакаше отговора ми. — Станке, не мисля, че е добра идея — казах тихо. — Миналата година не се получи.

— Глупости! — прекъсна ме тя. — Всеки може да сбърка веднъж. Този път ще ти помогна. Само не искам пак да ядем онези полуготови неща от магазина.

Петър влезе в кухнята и усети напрежението. — Какво става?

— Майка ти иска пак аз да готвя за Коледа — казах му.

Той въздъхна тежко. — Мамо, може би тази година всички можем да помогнем? Да направим нещо заедно?

— Не! — отсече тя. — Традицията е жената на най-големия син да приготви пуйката. Така е било винаги!

В този момент усетих как гневът ми кипи. Защо трябва винаги да се жертвам? Защо никой не пита как се чувствам? Спомних си майка ми, която винаги казваше: „Марийче, не позволявай никой да те тъпче.“

— Станке, тази година няма да сготвя пуйката — казах твърдо. — Не искам пак да се чувствам виновна и унижена. Ако искате традиция — спазвайте я сами.

Настъпи тишина. Свекърва ми ме изгледа така, сякаш съм ѝ забила нож в гърба.

— Какво значи това? — прошепна тя.

— Значи, че и аз съм човек. Искам да празнувам Коледа спокойно, с усмивка, а не със сълзи в очите.

Петър ме хвана за ръката. — Мамо, Мария е права. Миналата година всички бяхме напрегнати. Нека тази година всеки донесе по нещо и да сме заедно без излишни драми.

Станка излезе от кухнята без дума повече. Вечерта мина в ледено мълчание.

След няколко дни получих съобщение от сестрата на Петър — Даниела: „Мария, благодаря ти! Най-сетне някой каза това, което всички мислим.“ Оказа се, че и тя години наред е била подложена на същия натиск.

Коледата дойде. Този път всеки донесе по нещо: аз направих тиквеник по рецепта на баба ми, Петър сготви сарми, Даниела донесе домашна лютеница, а Станка… тя донесе купена пуйка от магазина. За първи път седнахме на масата без напрежение.

В края на вечерта Станка тихо каза: — Може би… може би така е по-добре.

Погледнах я и усетих как тежестта пада от раменете ми. За първи път почувствах, че съм част от това семейство.

Скъпи читатели, колко често жертваме себе си заради чужди очаквания? Кога най-после ще започнем да празнуваме така, както ни прави щастливи?