Когато кръвта заговори: История за завръщането на синовете ми

– Майко, защо не ни каза по-рано? – гласът на по-големия ми син, Димитър, трепереше между обвинение и неувереност, докато стоеше на прага на кухнята ми.

Погледнах го – висок, с побеляла коса на слепоочията, а до него по-малкият му брат Георги, който винаги беше по-тихият от двамата. Беше минало почти десет години, откакто последно ги видях заедно. Десет години, през които телефонът ми звънеше само по празници, а писмата им бяха кратки и безлични. Сега стояха пред мен, мокри от дъжда, с очи, които търсеха нещо – може би прошка, може би нещо повече.

– Какво има да казвам? – отвърнах тихо и се обърнах към прозореца. – Вие избрахте своя път. Аз избрах своя.

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник и шумът на капките по стъклото.

– Чухме, че ще прехвърлиш апартамента на Мария – започна Георги, като се опитваше да звучи небрежно. – Това вярно ли е?

Стиснах ръба на масата. Мария беше дъщеря на сестра ми – момичето, което остана до мен през всичките тези години. Тя ме водеше на лекар, пазаруваше ми, носеше ми лекарства, когато бях болна. Синовете ми… те имаха свои животи в София и Пловдив, свои семейства и проблеми.

– Да, вярно е – казах твърдо. – Мария заслужава този дом.

Димитър се намръщи:

– А ние? Ние не сме ли ти деца? Не сме ли част от това семейство?

Сърцето ми се сви. Колко пъти съм чакала да чуя гласа им? Колко нощи съм плакала сама в тази кухня? Но сега, когато става дума за апартамента, изведнъж се появиха.

– Къде бяхте всички тези години? – попитах ги тихо. – Когато баща ви почина, когато бях в болница… Кой беше до мен тогава?

Георги наведе глава:

– Знаеш колко е трудно… Работата, децата…

– Всички имаме трудности – прекъснах го. – Но Мария беше тук. Тя не ме забрави.

Димитър удари с юмрук по масата:

– Това е несправедливо! Ти си ни майка! Не можеш просто така да ни изключиш!

Погледнах го право в очите:

– Не ви изключвам. Вие сами се изключихте.

Той млъкна. Въздухът в стаята стана тежък. Спомних си как като малки се караха за играчки, а аз ги учех да споделят. Сега се караха за дом – моя дом.

– Мамо… – Георги се приближи и хвана ръката ми. – Може би сбъркахме. Може би трябваше да сме повече до теб. Но… това е нашият дом. Тук сме израснали.

Сълзите напълниха очите ми. Боли ме за тях, боли ме за себе си. Но още повече ме боли мисълта, че може би са тук не заради мен, а заради апартамента.

– Не знам какво да мисля вече – прошепнах. – Искате ли ме като майка или като собственик на имот?

Димитър въздъхна тежко:

– Мамо, не е само заради апартамента… Просто… страх ни е да не те загубим напълно.

Георги кимна:

– Искаме да наваксаме… Ако можеш да ни простиш.

Погледнах ги дълго. Виждах в очите им болка и вина, но и нещо друго – страх от бъдещето без дом, без корени.

– Прошката не се купува с думи – казах тихо. – Тя се печели с време и грижа.

Те останаха до късно онази вечер. Говорихме за миналото, за баща им, за детството им тук. Но въпросът остана да виси между нас като тежък облак: дали любовта им към мен е по-силна от желанието им за наследство?

На следващия ден Мария дойде при мен.

– Лельо Елена, добре ли си? Видях колите на братовчедите пред блока…

Усмихнах й се тъжно:

– Добре съм, Марийче. Просто… понякога кръвта заговорва само когато има какво да се дели.

Тя ме прегърна силно:

– Аз ще съм до теб, каквото и да стане.

Останах сама в кухнята с мислите си. Синовете ми обещаха да идват по-често, но дали ще го направят? Или всичко ще се върне по старому?

Понякога се чудя: трябва ли да дам втори шанс на децата си или да защитя себе си и решението си? Как бихте постъпили вие на мое място?