Когато любовта е само илюзия: Моят живот с Димитър и петнадесетте знака, които пренебрегнах
— Пак ли си забравила да купиш хляб? — гласът на Димитър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря.
— Извинявай, просто… — започнах, но той вече беше обърнал гръб и тръшна вратата на хладилника.
Така започваше почти всяка вечер в нашия дом. Димитър — висок, мълчалив, с вечния си намръщен поглед — сякаш винаги беше недоволен от мен. Понякога се чудех дали изобщо ме вижда като човек или съм просто част от интериора, както стария ни диван или изтърканата маса в кухнята.
Преди десет години се омъжих за него с надеждата, че ще изградим нещо красиво. Бяхме млади, аз — романтична и наивна, той — сериозен и уж стабилен. Майка ми често ми повтаряше: „Димитър е добър човек, ще ти даде сигурност.“ Сигурност ли? Може би. Но никой не ми каза, че сигурността може да бъде толкова студена.
Първият знак беше още на сватбата ни. Докато всички танцуваха и се смееха, той стоеше в ъгъла с чаша ракия и гледаше през мен. Помислих си, че е уморен или притеснен. Но този поглед остана с нас през годините — празен, отсъстващ.
След това дойдоха малките неща: забравени годишнини, липса на прегръдки, разговори само за сметките и ремонта на банята. Всяка сутрин закусвахме мълчаливо. Понякога се опитвах да започна разговор:
— Как мина вчера на работа?
— Нормално — отговаряше кратко и се заравяше във вестника.
С времето спрях да питам. Спрях да споделям мечтите си, защото знаех, че няма да ги чуе.
Най-болезнено беше, когато се роди дъщеря ни Мария. Очаквах да видя радост в очите му, но той само кимна и попита кога ще може да се върне на работа. Вечерите ни станаха още по-тихи. Аз къпех Мария, четях й приказки, а той седеше пред телевизора или излизаше „да изпуши една цигара“.
Майка ми идваше често да помага. Един ден я чух да шепне на баща ми:
— Мисля, че Димитър не я обича… Не знам как ще издържи така.
Тогава за първи път си позволих да се замисля: ами ако е права?
С времето започнах да броя знаците — петнадесет малки рани по душата ми:
- Никога не ме попита как съм.
- Не помнеше рождения ми ден.
- Не ме целуваше за лека нощ.
- Не искаше да говорим за бъдещето.
- Избягваше семейните събирания с моите родители.
- Винаги намираше повод да е навън.
- Не забелязваше новата ми прическа.
- Не ми каза „обичам те“ дори веднъж.
- Говореше само за себе си.
- Подиграваше мечтите ми за собствен бизнес.
- Забравяше важните моменти за Мария.
- Никога не ми помагаше у дома.
- Винаги беше уморен за разходка или кино.
- Не ме защитаваше пред родителите си.
- Гледаше ме като чужда.
Всяка вечер си лягах с усещането за празнота. Понякога плачех тихо в банята, за да не ме чуе Мария. Тя беше единствената светлина в живота ми — нейният смях ме крепеше.
Една вечер, докато приготвях вечеря, Мария дойде при мен и прошепна:
— Мамо, защо татко никога не се усмихва?
Сърцето ми се сви. Какво можех да й кажа? Че татко й никога не е бил щастлив с нас? Че може би никога не е искал това семейство?
Започнах да търся вината в себе си: може би не съм достатъчно красива, може би съм скучна… Но после си спомних как бях преди брака — весела, мечтателна, пълна с идеи. Къде изчезна тази жена?
Една неделя реших да поговоря с Димитър открито:
— Димитре, щастлив ли си с мен?
Той ме погледна сякаш го бях попитала дали ще вали утре:
— Какви са тия глупости? Всичко си е наред.
— Не е наред! — гласът ми трепереше. — Чувствам се сама до теб! Не ме обичаш… Никога не си ме обичал!
Той въздъхна тежко:
— Хората не са длъжни да са щастливи всеки ден. Това е животът.
Тогава разбрах — той никога няма да се промени. За него любовта беше просто дума без съдържание.
Минаха още месеци в мълчание и отчаяние. Един ден събрах смелост и казах на майка ми:
— Мамо, мисля да се разведа.
Тя ме прегърна силно:
— По-добре сама и щастлива, отколкото с някой, който те прави невидима.
Сега живея сама с Мария в малък апартамент под наем в Люлин. Не е лесно — парите са малко, работя на две места, но поне вечерите ни са изпълнени със смях и топлина. Понякога още усещам болката от миналото, но вече знам: заслужавам повече от безразличие.
Колко от вас са били като мен — живели в сянката на нечие безразличие? Колко още ще чакаме любов там, където я няма?