Когато любовта и наследството се сблъскат: Историята на Ела и баба Мария

– Ела, донеси ми малко вода, че пак ми пресъхна устата – гласът на баба Мария прозвуча от спалнята, докато аз подреждах бурканите със сладко в кухнята. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше учестено – не от умора, а от мислите, които не ми даваха мира вече седмици наред.

Влязох при нея с чаша вода и се усмихнах, макар че вътре в мен бушуваше буря. Баба беше слаба, но очите ѝ още искряха с онзи особен пламък, който винаги ме караше да се чувствам обичана и защитена. Седнах до леглото ѝ и я погалих по ръката.

– Добре ли си, бабо? – попитах тихо.

– Добре съм, Еличке, щом си тук. Само ти остана да ме гледаш. Брат ти отдавна не се е обаждал, а майка ти все бърза нанякъде… – въздъхна тя и се загледа през прозореца към двора.

Тези думи ме накараха да преглътна тежко. Вече дванадесет години всеки ден идвах тук – готвех, чистех, водех я на лекар, слушах историите ѝ за младостта и войната. Животът ми минаваше между работа и този апартамент в „Люлин“, който миришеше на лавандула и стари книги. Приятелите ми отдавна спряха да ме канят по кафета – знаеха, че след работа бързам при баба.

Но сега нещо се беше променило. Чувствах се уморена, изтощена, а и притисната от живота. Наемът за моята гарсониера в „Надежда“ растеше всяка година. Заплатата ми като медицинска сестра не стигаше за нищо. А апартаментът на баба… беше единственото сигурно място, което някога съм наричала дом.

Вечер, когато баба заспиваше, стоях до прозореца и гледах светлините на София. Мислех си: „Дали е редно да я помоля да ми прехвърли апартамента? Ще ме разбере ли? Ще ме помисли ли за алчна?“

Една неделя следобед, докато ѝ подавах лекарствата, тя ме хвана за ръката:

– Ела, ти си моето всичко. Само на теб мога да разчитам. Знам, че не ти е лесно.

– Бабо… – започнах колебливо, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Какво има, дете? – попита тя с онзи нежен глас.

– Искам да те попитам нещо… – поех дълбоко въздух. – Знаеш колко много те обичам и колко държа на теб. Но… напоследък ми е много трудно финансово. Наемът ми е непосилен, а тук… тук се чувствам у дома. Мислиш ли… би ли могла… ако решиш… да ми прехвърлиш апартамента?

Настъпи тишина. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Баба ме гледаше дълго, сякаш търсеше нещо в очите ми.

– Значи затова си толкова притеснена напоследък… – прошепна тя. – Не съм глупава, Ела. Знам какво значи този апартамент за теб. Но знаеш ли какво ще кажат майка ти и брат ти? Ще стане война…

– Знам… – прошепнах аз със сълзи в очите. – Но никой друг не идва тук. Само аз съм до теб.

– Това е вярно – кимна тя. – Но хората са зли, дете мое. Ще те обвинят, че си ме излъгала или натискала.

– Не мога повече така… – разплаках се аз. – Не искам да изглежда сякаш те използвам! Просто… толкова години съм тук. Не искам да остана на улицата след всичко…

Баба ме прегърна силно.

– Ще помисля, Еличке. Обещавам ти.

След този разговор между нас се появи някаква невидима стена. Баба стана по-мълчалива. Майка ми започна да идва по-често и ме гледаше подозрително:

– Какво сте си говорили с майка? Защо напоследък е толкова замислена?

– Нищо особено – излъгах аз.

Но слуховете тръгнаха бързо. Един ден брат ми Димитър се появи неочаквано:

– Чух, че си искала апартамента на баба! Как не те е срам? Всички знаем защо се грижиш за нея!

– Не е вярно! – извиках аз през сълзи. – Грижа се за нея, защото я обичам!

– Да бе! Всички сте едни и същи! – изкрещя той и тресна вратата.

От този ден семейството ни се раздели на две. Майка ми спря да ми говори. Димитър започна да идва всеки ден при баба и да ѝ носи скъпи подаръци. Аз се чувствах предадена и сама.

Баба Мария отслабваше с всеки ден. Един следобед ме повика:

– Ела… Направих завещание. Апартаментът ще бъде твой след смъртта ми. Не мога да те оставя без дом. Но докато съм жива, ще живеем тук заедно.

Сълзите потекоха по лицето ми.

– Благодаря ти, бабо… Обичам те!

Тя ме погали по косата:

– Не позволявай на омразата да те промени, Еличке…

Сега седя до прозореца в апартамента ни и гледам светлините на София. Семейството ни вече никога няма да бъде същото. Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли любовта към близките да оцелее след битката за наследство? Как бихте постъпили вие?