Когато любовта и разумът се сблъскат: Историята на една българска майка

— Мамо, трябва ми още веднъж помощ. Само този път, обещавам! — гласът на Петър трепереше, а очите му търсеха моите. Седяхме в кухнята, където миришеше на прясно изпечен хляб, но въздухът беше тежък като олово.

Петър беше моето момче — първородният ми син, гордостта на баща му и моята слабост. Винаги съм вярвала, че майчината любов е безкрайна, че за децата си човек е готов на всичко. Но този път нещо в мен се пречупи.

— Петре, не мога повече — прошепнах, а гласът ми прозвуча чуждо дори на мен самата. — Татко ти и аз… не знаем какво ще ни донесе утрешният ден. Пенсиите ни са малки, а ти… ти вече не си дете.

Той се изсмя горчиво:

— Значи така? След всичко, което съм направил за вас? След всички години, в които ви помагах?

— Помагал си, да — кимнах. — Но сега ти си този, който има нужда от помощ. И не е за първи път.

Петър стисна юмруци. Видях как устните му потрепериха. Знаех, че е горд човек. Работеше като шофьор на камион, но кризата го беше ударила жестоко. Фирмата му дължеше заплати от месеци. Жена му Мария беше останала без работа след съкращенията в шивашкия цех. Двете им деца — моите внучета — растяха бързо и имаха нужда от всичко.

— Мамо, не ме карай да прося — каза тихо. — Не и от теб.

Сълзите напълниха очите ми. Спомних си времето, когато Петър беше малък и идваше при мен с ожулени колене. Тогава винаги намирах лек — целувка, превръзка, топла супа. Сега болката му беше друга — по-дълбока и по-страшна.

— Петре, ако можех… — започнах, но той ме прекъсна:

— Не можеш или не искаш?

Този въпрос ме прониза като нож. Истината беше, че можех да извадя последните си спестявания от бурканчето в шкафа. Но ако го направех, какво щеше да стане с нас? С баща му, който вече едва ходеше? С мен, ако се разболея?

— Не мога — повторих твърдо. — Този път трябва да се справиш сам.

Петър стана рязко от стола. Столът изскърца по плочките.

— Добре — каза през зъби. — Щом така ще бъде…

Излезе без да се обърне. Вратата се затвори с трясък.

Останах сама в кухнята. Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Чух как мъжът ми Иван кашля в другата стая. Той не знаеше за този разговор — не исках да го тревожа още повече.

Вечерта седнахме на масата двамата. Ядохме мълчаливо. Иван ме погледна загрижено:

— Пак ли мислиш за Петър?

Кимнах.

— Знаеш ли… — започна той внимателно. — И аз страдам за него. Но ако продължаваме да му даваме всичко, кога ще се научи да се справя сам?

— Ами ако не може? Ако го загубим? — прошепнах.

Иван сложи ръка върху моята:

— Той е силен. Нашият син е силен.

Но аз не бях сигурна. През нощта не можех да заспя. В главата ми се въртяха спомени: първият учебен ден на Петър; как плака, когато му падна първото зъбче; как ме прегръщаше силно след всяка лоша оценка.

На сутринта телефонът звънна. Беше Мария.

— Мамо… Петър не се прибра тази нощ. Не знам къде е…

Сърцето ми се сви от ужас.

— Ще го намерим — казах й уверено, макар че вътре умирах от страх.

Излязох на двора и седнах на пейката под старата череша. Гледах към улицата и чаках. Минаваха часове.

Накрая видях Петър да идва пеша по прашния път. Беше уморен, очите му бяха зачервени.

— Мамо… — прошепна той и седна до мен.

Дълго мълчахме.

— Прости ми — каза най-накрая. — Не трябваше да те обвинявам.

Прегърнах го силно.

— И аз ти прощавам, сине. Но трябва да разбереш… Не мога винаги да те спасявам.

Той кимна и избърса сълзите си с ръкав.

— Ще намеря начин — каза тихо.

В този момент усетих как тежестта в гърдите ми леко намалява. Знаех, че болката няма да изчезне напълно, но може би това беше началото на нещо ново — за него и за мен.

Сега често се питам: Дали постъпих правилно? Може ли една майка да бъде щастлива, когато казва „не“ на детето си? Или това е най-голямото доказателство за любов?