Когато Любовта Изчезне: Историята на Мария, Елена и Лилия

„Не мога повече, Петре! Не ме гледай така, всичко между нас е свършено.“ Гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на куфара така, сякаш от това зависеше животът ми. Петър стоеше насреща ми, с онзи празен поглед, който от месеци ме караше да се чувствам невидима. В този момент разбрах – любовта си беше отишла много преди да събера смелост да го кажа на глас.

Казвам се Мария. На 38 години съм, майка на две деца и до вчера – съпруга на Петър. Нашият брак беше като всички останали – започна с обещания, с мечти за общо бъдеще, с вечери на свещи и разходки по Витошка. Но после дойдоха децата, ипотеката, безкрайните сметки и умората. Петър работеше до късно, а аз се превърнах в сянка – домакиня, майка, жена без име. Първият знак, че нещо не е наред, беше тишината. Вечерите ни се превърнаха в мълчание пред телевизора. Дори когато говорехме, думите ни бяха празни – „Как мина денят?“, „Децата ядоха ли?“. Нито дума за мен, нито въпрос за това как се чувствам.

Една вечер, докато простирах прането на балкона, чух съседката Елена да плаче. Беше късно, но нещо в гласа ѝ ме накара да потръпна. На следващия ден я поканих на кафе. Седнахме на малката масичка в кухнята ѝ, а тя изведнъж избухна: „Не го обичам вече, Мария! Не мога да го понасям!“. Елена беше омъжена за Георги от 15 години. Всички я мислеха за щастлива – хубав дом, две деца, кола пред блока. Но тя ми призна нещо, което никога не бих очаквала: „Чувствам се сама дори когато той е до мен. Не ме докосва, не ме пита как съм. Само работа и пак работа.“

Тогава осъзнах – не съм сама в болката си. Жените около мен също страдаха в тишина. Лилия, моята приятелка от университета, наскоро ми сподели по телефона: „Станислав има друга. Знам го. Не ми го е казал, но усещам всяка негова лъжа.“ Гласът ѝ беше тих, почти шепот. „Не го обичам вече, Мария. Не мога да се преструвам.“

Три жени – три съдби. И трите бяхме изгубили любовта си по различен начин. При мен беше тишината и липсата на внимание. При Елена – самотата в брака. При Лилия – предателството и изневярата.

Вечерта след разговора с Елена се прибрах вкъщи и за първи път от години се погледнах в огледалото. Видях уморена жена с тъмни кръгове под очите и безжизнена коса. Кога се бях превърнала в тази непозната? Спомних си как някога Петър ми носеше цветя без повод и ме караше да се смея до сълзи. Сега дори не знаеше коя е любимата ми песен.

На следващия ден реших да поговоря с него. Седнахме един срещу друг на кухненската маса.
– Петре, щастлив ли си с мен?
Той ме погледна изненадано.
– Какво ти става? Защо питаш такива неща?
– Просто… усещам, че нещо между нас се е променило.
Той замълча дълго.
– Може би си права… Не знам кога стана така.

Това беше вторият знак – безразличието. Нямаше гняв, нямаше страст, нямаше нищо.

Седмица по-късно Лилия ми се обади разплакана:
– Оставих го! Станислав си призна за другата жена. Не можех повече да живея в лъжа.
Гласът ѝ беше едновременно облекчен и изплашен.
– А ти? Ще останеш ли при Петър?
Не знаех какво да отговоря.

Минаха дни в колебания и безсънни нощи. Децата усещаха напрежението у дома. Малкият ми син ме попита:
– Мамо, защо тате спи на дивана?
Сърцето ми се сви. Как да обясня на дете защо любовта си е отишла?

Една сутрин събрах сили и казах на Петър:
– Трябва да се разделим. Не мога повече така.
Той само кимна. Не ме спря.

Третият знак беше липсата на борба – когато жената вече не иска да спасява връзката.

Сега живея сама с децата в малък апартамент под наем в Люлин. Понякога вечер плача тихо в кухнята, когато всички спят. Питам се дали направих правилния избор или просто избягах от страха си да бъда сама.

Елена също напусна Георги. Започна работа като продавачка в кварталната книжарница и за първи път от години я видях да се усмихва истински.
Лилия намери сили да прости на себе си и започна нов живот с децата си.

Може би любовта не умира изведнъж – тя просто избледнява малко по малко, докато един ден не остане нищо освен спомени и празни обещания.

Понякога се питам: Ако бяхме говорили повече? Ако бяхме се борили повече? Или просто някои неща са обречени да свършат?

А вие как мислите – кога една жена разбира, че вече не обича? И има ли връщане назад?