Когато любовта не се мери в пари: Историята на едно българско семейство

– Пак ли ще трябва да искаме пари от твоите родители, Иване? – гласът ми трепереше, докато гледах как съпругът ми нервно прехвърляше сметките на кухненската маса. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин.

Иван въздъхна тежко и се облегна назад. – Ами, Мария, не знам какво друго да направим. Мама и татко винаги са помагали, а твоите… – замълча, сякаш се страхуваше да довърши.

– Моите родители нямат възможност като твоите! – избухнах. – Но това не значи, че не ни обичат или не искат да помогнат!

Тишината между нас стана почти осезаема. В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Миме, как сте? – чу се топлият ѝ глас. – Направих ти баница, ще минеш ли след работа?

– Ще мина, мамо – отговорих тихо, усещайки буца в гърлото си.

След като затворих, Иван ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна и обичана едновременно.

– Знам, че ти е трудно – каза той. – Просто… понякога ми се иска да имаме повече сигурност. Знаеш ли колко е лесно за нашите? Татко само казва: „Колко ви трябват?“ и парите се появяват.

– А моите? Те броят стотинките за тока. Но пак намират начин да ни дадат нещо – баница, буркани с лютеница, зимнина… Това не е ли помощ?

Иван замълча. В този момент осъзнах колко различни са световете ни. Неговите родители – бивши инженери с апартамент в центъра и вила в Банкя. Моите – пенсионери от провинцията, които цял живот са работили на полето и в шивашкия цех.

Седмицата мина в напрежение. Иван беше мълчалив, а аз се чувствах все по-далечна от него. В петък вечерта реших да отида при родителите си в Перник. Майка ме посрещна с усмивка и топла прегръдка.

– Ела, Миме, седни да хапнеш! Татко ти донесе картофи от село.

Докато вечеряхме, баща ми – строг човек с груби ръце и добри очи – ме погледна внимателно.

– Как сте с Иване? Всичко наред ли е?

Погледнах надолу и за първи път казах истината:

– Трудно ни е… Парите не стигат, а Иван се чувства виновен, че все молим неговите родители.

Майка ми сложи ръка върху моята.

– Миме, ние нямаме много, но каквото можем – даваме. Знаеш ли колко пъти сме се лишавали само и само ти да имаш?

Баща ми кимна тежко:

– Не всичко е пари. Понякога буркан лютеница струва повече от сто лева, ако е направен с любов.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.

На следващия ден се върнах в София с торба пълна с домашни продукти и сърце натежало от вина и благодарност. Иван ме чакаше у дома.

– Донесе ли баницата? – опита се да се пошегува той.

– Донесох… и още нещо – казах сериозно. – Донесох си урока.

Седнахме един срещу друг на масата. Разказах му всичко – за разговора с родителите ми, за болката им, че не могат да ни помогнат повече, за гордостта им от всяка малка помощ.

– Иванe, любовта не се мери в пари. Твоите родители могат да ни дадат хиляда лева, моите – буркан компот. Но и двете са жестове на грижа. Не можем да ги сравняваме.

Той ме хвана за ръката.

– Прости ми… Бях глупав. Свикнал съм всичко да се решава с пари. Но ти си права – твоите родители ни дават най-важното: обич и подкрепа по техния начин.

В този момент сякаш нещо се промени между нас. Започнахме да ценим малките неща – топлата супа от мама, домашния хляб от баба, телефонното обаждане „Как сте?“. Спряхме да гледаме на помощта като на сума пари, а като на жестове на любов.

Минаха години. Сега вече имаме свое дете и често си спомняме онези трудни времена. Понякога Иван сам предлага да занесем буркани на неговите родители или да ги поканим на вечеря с домашна баница.

Питам се: Колко често забравяме истинската стойност на подкрепата? Дали не е време да спрем да мерим любовта в левове и да започнем да я усещаме със сърцето си?