Когато любовта не стига: Историята на една майка и нейната дъщеря

– Мамо, не можеш ли поне веднъж да помогнеш? – думите на Елица ме пронизаха като нож. Стоеше срещу мен в малката ми кухня, с ръце на кръста и поглед, който не познавах. Беше ми трудно да я гледам така – моята дъщеря, моето късно щастие, сега изпълнена с гняв и разочарование.

– Ели, знаеш, че пенсията ми стига едва за сметките и лекарствата… – опитах се да обясня, но тя ме прекъсна.

– Свекърва ми и свекър ми всеки месец ни дават пари! Купиха ни пералня, платиха ни почивката на морето. А ти? Дори за рождения ден на малкия не можа да дадеш повече от 50 лева!

Сълзите напираха в очите ми, но се сдържах. Не исках да ѝ покажа колко ме боли. Винаги съм се старала да не ѝ липсва нищо. Родих я на 45, след години борба с безплодието и отчаянието. Когато баща ѝ почина от инфаркт, тя беше едва на 10. Останахме сами в панелката в Люлин, с една заплата и много мечти.

Работех като учителка по литература – професия, която никога не носеше богатство, но даваше смисъл. Вечерите прекарвахме двете – тя учеше уроците си, а аз проверявах тетрадки. Не можех да си позволя частни уроци за нея, но я учех сама – четяхме Вазов, Ботев, дори Станислав Стратиев. Понякога си мислех, че това ще ѝ даде повече от парите.

Сега обаче виждах в очите ѝ само разочарование.

– Ели, аз… – започнах отново, но тя вече беше обърнала гръб.

– Не разбираш! Всички мои приятелки получават помощ от родителите си. Само аз трябва да се оправям сама! – гласът ѝ трепереше.

– А свекърите ти? – попитах тихо.

– Те са млади! На по 45 са! Имат фирма за строителство, пари колкото искаш…

Погледнах ръцете си – напукани от годините и работата. Спомних си как продавах златния си пръстен, за да платя абитуриентската ѝ рокля. Как се отказвах от нови дрехи, за да има тя всичко необходимо за университета. Но това явно вече не значеше нищо.

Вечерта останах сама с мислите си. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Само аз трябва да се оправям сама.“

На следващия ден я видях пред блока с мъжа ѝ – Димо. Той винаги беше учтив с мен, но усещах как между нас има невидима стена. Поздравих ги плахо.

– Здравейте, деца. Как е малкият?

– Добре е – отвърна Димо сухо.

Елица ме изгледа бегло и се обърна към него:

– Хайде, закъсняваме за срещата със свекърите ми.

Гледах ги как се качват в новата им кола – подарък от родителите на Димо. Спомних си нашата стара Лада, която едва креташе до морето всяко лято. Но тогава бяхме щастливи… или поне така си мислех.

Дните минаваха бавно. Елица все по-рядко ми звънеше. Когато идваше с внука ми Мартин, стоеше напрегната и гледаше часовника си.

– Мамо, трябва да тръгваме…

– Останете още малко! Ще ви направя баница…

– Не можем. Имаме ангажименти.

Веднъж я попитах:

– Ели, толкова ли е важно всичко това? Парите?

Тя въздъхна тежко:

– Не разбираш… В днешно време без пари си никой.

Тогава разбрах – светът ѝ беше различен от моя. За нея сигурността идваше от материалното. За мен – от любовта и жертвите.

Една вечер седнах пред стария албум със снимки. Видях я като малко момиченце с плитки, усмихната до мен на плажа в Обзор. Спомних си как я учех да плува, как се смееше… Кога изгубихме тази близост?

Реших да ѝ напиша писмо:

„Скъпа Ели,
Знам, че не мога да ти дам това, което свекърите ти могат. Но ти дадох цялата си любов и всичко от себе си. Може би това не е достатъчно в днешния свят, но за мен ти винаги ще бъдеш най-голямото ми богатство.
Обичам те,
Мама“

Не знам дали ще го прочете някога. Но трябваше да го напиша – заради себе си.

Понякога се чудя: Кога парите станаха по-важни от обичта? И ще дойде ли денят, в който дъщеря ми ще разбере колко много съм дала за нея?