Когато любовта се измерва в пари: Историята на една майка и изгубената връзка със сина си

— Мамо, не мога повече така! — гласът на Даниел трепереше от яд, а аз стисках телефона, сякаш от това зависеше животът ми. — Ако няма да ми помагаш, по-добре не ми се обаждай повече!

Това беше последният ни разговор. Оттогава измина година. Година, в която не съм виждала малката Мария, внучката ми, която някога тичаше към мен с разперени ръце и викаше: „Бабо, бабо!“. Сега тишината в апартамента ми е толкова плътна, че понякога ми се струва, че ще ме задуши.

Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Родих Даниел, когато бях едва на двадесет и две. Мъжът ми, Стефан, почина млад — инфаркт на четиридесет и пет. Останах сама с дете и планина от сметки. Работех като санитарка в болницата през деня, а вечер чистех офиси. Всяка стотинка броях, за да може Даниел да има всичко — дрехи, уроци по английски, лагери. Когато навърших четиридесет, най-сетне ме назначиха като счетоводителка в една малка фирма. За първи път можех да си позволя да купя нови обувки не само за него, но и за себе си.

Даниел порасна добър ученик, после студент в София. Помагах му с каквото можех — плащах квартирата, изпращах пари за храна. Когато се ожени за Ива, бях щастлива. Родиха им се дъщеря — моята Мария. Тогава започнаха молбите: „Мамо, можеш ли да ни помогнеш с парите за детската градина?“, „Мамо, Ива е болна, трябва да купим лекарства“, „Мамо, колата пак се развали“.

Пенсионирах се преди три години. Пенсията ми е 780 лева. Понякога взимах от спестяванията си, за да им помогна. Но инфлацията изяде всичко. Един ден просто не можех повече.

— Даниеле, не мога вече да ви давам пари — казах му по телефона. — Остават ми едва 50 лева до края на месеца.

— Значи така? — гласът му беше студен като лед. — Добре тогава.

След този разговор всичко се промени. Не ми се обаждаше повече. Не ме канеше на рождените дни на Мария. Опитвах се да звъня — никой не вдигаше. Писах съобщения: „Даниеле, как сте?“, „Марийче, баба те обича!“. Отговор нямаше.

Съседката ми Пенка ме гледаше със съжаление:

— Не се тревожи, Цвето, ще му мине. Младите са такива…

Но аз знаех — не беше само временно. Веднъж срещнах Ива на пазара.

— Здравей, Иве! Как е Мария?

Тя ме изгледа с празен поглед:

— Добре е. Бързам.

И си тръгна.

Вечерите станаха безкрайни. Гледах снимките на Мария по телефона — последната беше от рождения ѝ ден миналата година. Усмихната, с розова рокля и балони. Сълзите ми капеха по екрана.

Започнах да се питам: къде сбърках? Дали прекалено много съм давала? Дали съм го научила да очаква всичко наготово? Или просто така са времената — хората стават егоисти, когато имат нужда?

Един ден получих писмо от банката — трябваше да платя такса за сметката си. Отидох до клона и там срещнах стара приятелка от младежките години — Лиляна.

— Цвето! Не мога да повярвам! Как си?

— Самотна съм, Лили… Синът ми не ми говори вече година.

Тя ме прегърна:

— И моят така направи… Като спрях да му давам пари за апартамента, изчезна.

Разбрах, че не съм сама в болката си. В кварталното кафене чувах подобни истории — майки и бащи, които цял живот са се жертвали за децата си, а после остават сами.

Понякога вечер сядам на балкона и гледам към блока отсреща. Там живее семейство с малко момиченце — често я виждам как играе с баба си на двора. Сърцето ми се свива от завист и тъга.

Една неделя реших да напиша писмо до Даниел:

„Скъпи сине,
Знам, че си обиден или разочарован от мен. Но аз те обичам повече от всичко на света. Ако някога решиш да ми простиш или просто да поговорим — ще те чакам винаги.“

Не получих отговор.

Започнах да ходя на пенсионерски клуб — там поне имах с кого да говоря. Разказвах историята си и слушах други подобни съдби. Някои казваха: „Трябваше по-рано да го научиш на самостоятелност“. Други: „Децата са неблагодарни днес“.

Но аз все още се питам: ако любовта между майка и син може да бъде прекъсната от липсата на пари — това ли е истинска любов? Или съм сгрешила някъде по пътя?

Сега седя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Може би има други като мен — майки или бащи, които са дали всичко за децата си и са останали сами.

Кажете ми — заслужава ли си цял живот да се жертваш за някого, ако накрая оставаш сам? Или просто така е устроен светът ни днес?