Когато любовта се превърна в сметка: Историята на една майка от Пловдив

— Мариела, кога ще преведеш парите за наема този месец? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато люлеех малкия Виктор в ръцете си. Беше късен следобед, а навън дъждът барабанеше по прозореца. Погледнах го невярващо, сякаш не разбрах въпроса.

— Какви пари? — прошепнах. — Не сме ли семейство? Не плащаме ли всичко заедно?

Петър въздъхна тежко и се облегна на стола. — Вече работиш, Мариела. Не е честно само аз да поемам всичко. Ти също трябва да участваш. Наемът, сметките… и памперсите за Виктор. Време е да поемеш отговорност.

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвала, че семейството е подкрепа, че трудностите се делят наполовина, а радостите — удвояват. Когато родих Виктор, напуснах работата си като учителка в детската градина, защото нямаше кой да го гледа. Петър тогава ме прегръщаше и повтаряше: „Ще се справим, Мариела. Аз ще работя повече.“

Минаха месеци. Спестяванията ни се стопиха, а Петър започна да се прибира все по-късно и все по-нервен. Вечерите ни се превърнаха в мълчаливи битки — аз с бебето, той с телефона и новините. Когато най-сетне намерих работа на половин работен ден в една книжарница на Главната, се почувствах горда. Вярвах, че ще помогна на семейството ни да стъпи на крака.

Но вместо благодарност, получих сметки.

— Не мога да повярвам — казах му една вечер, когато отново ми подаде лист с разходите за месеца. — Това ли сме сега? Съквартиранти?

— Не преувеличавай — отвърна той студено. — Просто е честно.

Започнах да броя стотинките си. Заплатата ми стигаше едва за памперси и няколко торби с продукти от пазара. Всяка вечер смятах: ще остане ли нещо за мен? За Виктор? За нас?

Майка ми усещаше, че нещо не е наред. Един ден дойде неочаквано и ме завари разплакана над купчина сметки.

— Мариелче, какво става? — прегърна ме тя.

— Петър… иска да плащам половината наем и всичко останало. Казва, че вече работя и трябва да участвам.

Майка ми стисна устни. — Това не е семейство, дете мое. Това е бизнес сделка.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Започнах да се питам: къде сбъркахме? Кога любовта ни се превърна в таблица с приходи и разходи?

С Петър все по-често се карахме. Той твърдеше, че така е справедливо, че жените днес трябвало да са равноправни. Аз му казвах, че равноправието не значи да си чужд в собствения си дом.

Една вечер спорът ни прерасна в нещо повече.

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш! — изкрещя той.

Погледнах го дълго. Виктор спеше в другата стая. За първи път си помислих сериозно дали имам сили да остана.

На следващия ден отидох при адвокатка — Силвия, приятелка от университета.

— Мариела, имаш права — каза ми тя тихо. — Но най-важното е какво искаш ти за себе си и за Виктор.

Върнах се у дома объркана. Петър беше приготвил вечеря — нещо, което не беше правил от месеци.

— Извинявай — каза ми тихо. — Просто съм уморен. Притеснявам се за парите… за всичко.

Седнахме един срещу друг като двама непознати. Опитах се да му обясня как се чувствам — самотна, ненужна, като гостенка в собствения си живот.

— Не искам да сме врагове — прошепнах. — Искам да сме семейство.

Той само кимна и погледна встрани.

Минаха седмици. Нищо не се промени съществено. Все още броях стотинките си, все още усещах студ между нас. Но вече знаех едно: няма да позволя никой да ме третира като съквартирантка в собствения ми дом.

Сега стоя до прозореца и гледам как Виктор играе с кубчетата си на пода. Питам се: колко струва едно семейство? И кога забравихме какво значи да бъдем заедно?

А вие как мислите — възможно ли е любовта да оцелее там, където всичко се измерва в пари?