Когато любовта се превърне в бреме: Историята на една българска майка между дъщерите си и себе си

— Мамо, пак ли ще дадеш на Мария повече от мен? — гласът на Деси пронизваше тишината в кухнята, докато слънцето се опитваше да пробие през пердетата на панелката в Люлин.

Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над кафеварката. Вече бях уморена от тези разговори. Всяко лято, когато се връщах от Германия, където чистех офиси и гледах възрастни хора, мечтаех за мир и топлина у дома. Но още с първия ден усещах как напрежението между дъщерите ми се сгъстява като бурен облак над масата.

Мария мълчеше, но погледът ѝ беше остър като нож. Знаех, че и тя ще избухне всеки момент. От години се опитвах да балансирам между тях — да дам на едната за детето, на другата за ремонта, да купя подарък за рождения ден на внучката, да платя екскурзията на другата. Но каквото и да направех, все някой се чувстваше ощетен.

— Деси, не започвай пак! — Мария най-сетне проговори. — Ако не беше мама, нямаше да можеш да си позволиш частната детска градина за Иво!

— А ти какво? Всеки месец мама ти праща пари за ипотеката! — Деси тропна с лъжицата по масата.

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвала, че подкрепата към децата ми е най-голямото ми призвание. След като мъжът ми почина преди петнайсет години, останах сама с тях — две момичета на прага на зрелостта. Работех на две места, за да им осигуря всичко. После заминах за чужбина, защото тук парите не стигаха.

Но сега виждах как помощта ми ги разделя, а не ги сближава. Съпрузите им — Петър и Стефан — също не помагаха. Петър беше горд и често казваше на Мария:

— Не искам парите на майка ти! Не сме просяци!

А Стефан пък подхвърляше на Деси:

— Ако майка ти не беше в Германия, още щяхме да живеем под наем!

Тези думи ме боляха повече от всичко. Чувствах се виновна, че не мога да угодя на всички. Всяка вечер лежах будна и се питах: къде сбърках? Дали не ги разглезих? Или просто животът в България е такъв — труден, несправедлив, кара хората да се борят за трохи?

Една вечер, докато седяхме тримата с Мария и Деси на балкона, Деси изведнъж каза:

— Мамо, ти си виновна! Ако не беше ти с тези пари, нямаше да се караме така!

Погледнах я невярващо. Мария замълча. В този момент сякаш нещо се пречупи в мен. За първи път осъзнах, че любовта ми е станала бреме.

На следващия ден излязох рано сутринта и тръгнах към Южния парк. Вървях дълго, без посока. Спомних си думите на една колежка от Германия:

— Ти живееш само за другите. Кога ще започнеш да живееш за себе си?

Тогава реших. Върнах се вкъщи и събрах дъщерите си.

— Момичета — гласът ми беше тих, но твърд — от септември спирам да ви пращам пари. Ще помагам само ако има истинска нужда — болест или нещо извънредно. Време е да пораснете.

Деси избухна:

— Какво? Как ще се оправяме? Ти ни изоставяш!

Мария мълчеше дълго, после каза:

— Може би е време…

Видях сълзи в очите ѝ. Прегърнах ги и двете. Болеше ме повече от всичко досега.

След този разговор отношенията ни охладняха. Деси почти не ми звънеше. Мария беше по-разбираща, но усещах дистанцията.

В Германия започнах да ходя на курсове по немски и да излизам с приятелки. За първи път от години почувствах лекота. Но всяка вечер мислех за дъщерите си — дали ще се справят? Дали ще ме намразят?

Един ден получих съобщение от Деси: „Мамо, прости ми! Бях несправедлива.“

Разплаках се. Може би има надежда.

Сега стоя на прага на нов живот — изпълнена с вина, но и с надежда.

Питам се: Кога любовта към децата ни прераства в бреме? И можем ли някога да бъдем истински щастливи, ако не живеем и за себе си?