Когато любовта се превърне в изпитание: Историята на една българска съпруга

„Кате, говорих с майка ми и стигнахме до извода, че не си добра домакиня.“

Тези думи на Петър, изречени в неделя сутрин, докато още държах чашата с кафе, се забиха в мен като нож. В кухнята миришеше на прясно изпечена баница, а синът ни Виктор тичаше из хола с играчките си. За миг всичко спря. Погледнах го невярващо, сякаш не бях чула правилно.

– Какво каза? – гласът ми трепереше.

– Чу ме. Говорих с майка ми. Тя също смята, че не се справяш. Къщата не е достатъчно подредена, готвиш едно и също, а Виктор е постоянно болен. Може би трябва да се замислиш…

Сълзите напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удовлетворение. В този момент сякаш цялата ми същност се разпадна на парчета. Какво означаваше това? Че не съм достатъчно добра? Че не заслужавам семейството си?

Вечерта, когато Виктор заспа, седнах на дивана и се загледах в празното пространство. Петър беше в другата стая, говореше по телефона – сигурно пак с майка си. В главата ми се въртяха хиляди мисли. Винаги съм вярвала, че любовта е компромис, но кога компромисът се превръща в самоунищожение?

На следващия ден свекърва ми, Мария, дойде „на кафе“. Усмихна се престорено и започна да оглежда апартамента.

– Ох, Катенце, пак ли не си избърсала праха? А Виктор защо кашля така? Знаеш ли, когато аз бях млада майка…

Стиснах зъби. Знаех какво следва – поредната лекция за това как тя е въртяла домакинството и е отгледала двама сина без помощ. Петър седеше до нея и кимаше одобрително.

– Мамо, остави я – опита се да ме защити Виктор, но Мария го прекъсна:

– Ти мълчи! Жените трябва да се грижат за дома! Не може всичко да е наопаки.

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Не можех повече да търпя. Станах рязко и казах:

– Ако не ви харесва как живея и как се грижа за семейството си, може би трябва да си тръгнете.

Мария ме изгледа шокирано, Петър пребледня.

– Как смееш да говориш така на майка ми? – изсъска той вечерта.

– Как смееш ти да ме унижаваш пред нея? – отвърнах аз през сълзи. – Аз съм тази, която става нощем при детето, която готви и чисти след работа! А ти? Ти само слушаш майка си!

Последваха дни на мълчание. Петър спеше на дивана. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом. Виктор усещаше напрежението и започна да плаче нощем.

Една вечер седнах до прозореца и запалих цигара – първата от години. Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Не позволявай никой да те мачка, дори да го обичаш.“

На следващия ден взех Виктор и отидох при родителите си в Пловдив. Майка ме прегърна силно.

– Катенце, какво става?

Разказах й всичко през сълзи. Тя само ме държеше и повтаряше: „Ти си достатъчна. Ти си добра майка.“

Петър звънна вечерта:

– Кога ще се върнете?

– Не знам – отвърнах тихо. – Трябва да помисля дали искам да живея така.

Последваха дни на размисъл. Майка ми настояваше да остана колкото трябва. Баща ми мълчаливо ме подкрепяше.

Петър започна да пише съобщения: „Извинявай“, „Обичам те“, „Ще говоря с майка“… Но вече не вярвах на думите му.

Една вечер седнахме с майка на терасата.

– Катя, любовта не е жертва. Ако трябва да се отказваш от себе си, за да угодиш на някого – това не е любов.

Замислих се дълго над думите й. Колко жени познавам, които са преглътнали себе си заради семейния мир? Колко от нас живеят в сянката на чуждите очаквания?

След седмица се върнах у дома с Виктор. Петър ме посрещна притеснен.

– Говорих с майка ми – каза тихо. – Казах й да не се меси повече. Съжалявам…

Погледнах го дълго.

– Не става дума само за нея. Става дума за нас двамата. За това дали ще бъдем партньори или ще живеем по чужди правила.

Той кимна и ме прегърна несигурно.

Оттогава нищо не е същото. Все още има напрежение, но вече знам цената на собственото си достойнство.

Понякога вечер, когато всички спят, се питам: Кога любовта преминава границата и се превръща в саможертва? И струва ли си да губим себе си заради чуждите очаквания?