Когато любовта се превърне в навик: Историята на една българска свекърва

– Мамо, не издържам повече! – гласът на Мария трепереше по телефона. – Петър не ми помага с нищо вкъщи. Всичко е на моите рамене – готвене, чистене, децата… А той само се прибира, хвърля си чантата и сякаш домът ни е хотел.

Седях на кухненската маса, с чаша горчиво кафе и гледах през прозореца към мокрия двор. Дъждът барабанеше по ламарината, а думите на Мария кънтяха в главата ми. Колко пъти я бях предупреждавала? Колко пъти ѝ казвах: „Не му сервирай всичко на тепсия, Мария! Мъжете свикват лесно.“ Но тя само се усмихваше и казваше: „Петър е уморен, работи много.“

Сега обаче умората беше нейна. И аз, майка му, трябваше да слушам как синът ми се е превърнал в още един от онези мъже, които смятат, че домакинството е женска работа. Стиснах зъби. Не исках да се намесвам, но не можех и да остана безучастна.

– Мария, опитвала ли си да говориш с него? – попитах внимателно.

– Говоря всеки ден! – почти извика тя. – А той само казва: „Ще го направя по-късно.“ Или: „Ти си по-добра в това.“

Затворих очи. Познат сценарий. Баща му беше същият. Затова и се разведохме преди години. Сега той тормози новата си жена, а аз гледам как синът ми повтаря същите грешки.

– Мария, трябва да му покажеш, че не си прислужница – казах тихо. – Ако не спреш да вършиш всичко сама, той никога няма да разбере колко е трудно.

– Ами децата? Ако не сготвя, ще са гладни. Ако не изпера, ще ходят мръсни на училище.

– Знам – въздъхнах. – Но ако продължаваш така, ще се изтощиш напълно.

След разговора останах дълго замислена. Спомних си първите години с Петър – как го учех да си оправя леглото, да си мие чиниите. Но после дойде Мария – млада, влюбена, готова на всичко за него. И той свикна. Свикна да бъде обгрижван.

Вечерта Петър ми се обади.

– Мамо, как си?

– Добре съм – отвърнах сухо. – А ти?

– Мария пак е сърдита. Не знам какво ѝ става напоследък.

– Може би е уморена – казах рязко. – Ти помагаш ли ѝ вкъщи?

– Ами… тя винаги прави всичко по-добре от мен. Ако се опитам да измия чиниите, после пак ги мие.

– Това не е оправдание, Петре! – гласът ми стана остър. – Тя не е твоя майка! Тя е твоя жена и има нужда от помощта ти.

Настъпи тишина. Чух го как въздиша тежко.

– Може би си права…

– Не може би! Сигурна съм! Ако продължаваш така, ще я загубиш.

Затворих телефона с треперещи ръце. Не исках да звуча като майка му, която се меси в брака му, но не можех да гледам как семейството им се разпада заради нещо толкова елементарно.

На следващия ден Мария дойде у нас с децата. Беше бледа и изтощена.

– Не знам какво да правя вече – прошепна тя, докато децата играеха в хола. – Понякога ми се иска просто да избягам.

Прегърнах я силно.

– Не си сама, Мария. Но трябва да поставиш граници. Ако трябва – остави го една седмица без вечеря или чисти дрехи. Ще видиш как ще започне да цени труда ти.

Тя ме погледна с насълзени очи.

– Страх ме е… Ако го направя, може да се ядоса или… още повече да се отдалечим.

– Ако не го направиш, ще се изгубиш ти самата – казах твърдо.

Вечерта Петър дойде да вземе децата. Видях как поглежда Мария – с някаква вина в очите си. Може би разговорът ни го беше разтърсил.

След няколко дни Мария ми писа съобщение: „Опитах се да не правя всичко сама. Петър беше объркан, но започна да помага малко по малко.“

Усетих облекчение и надежда. Може би има шанс за тяхното семейство. Може би този път няма да повторим грешките от миналото.

Понякога си мисля: Дали ние, майките, не сме виновни за това? Дали прекалената грижа не превръща синовете ни в мъже, които очакват жените им да бъдат като нас? Кога трябва да спрем да ги пазим и да ги оставим сами да поемат отговорност?

А вие как мислите? Къде е границата между грижата и разглезването? Как бихте постъпили на мое място?