Когато любовта се превърне в подигравка: Историята на една разбита душа

— Пак ли ще се обличаш като лелка? — гласът на Петър проряза тишината в спалнята, докато аз се опитвах да избера рокля за рождения ден на сестра ми.

Сърцето ми се сви. Не беше първият път, в който чувах подобна забележка. Всъщност, в последните години сякаш всяко мое действие беше повод за шега. Но не от онези топли, семейни шеги, които сближават хората. Не — неговите думи бяха като игли, които пробождаха самочувствието ми.

— Петре, моля те… — прошепнах, но той вече беше обърнал гръб и се смееше на собствения си виц.

Преди години беше различно. Когато се запознахме на студентската бригада в Пловдив, той ме гледаше с възхищение. Казваше, че съм най-умната и красива жена, която е срещал. Смеехме се заедно, мечтаехме за дом и деца. Но с времето нещо се промени. Или може би аз се промених? Или той?

Вечерята тази вечер беше като всяка друга — масата подредена, децата шумят в хола, а аз се опитвам да задържа сълзите си. Петър разказваше на сина ни Георги как мама пак е изгорила мусаката. Георги се засмя. Дори малката Деси повтори подигравателно: „Мама не може да готви!“. Усетих как бузите ми пламват от срам.

— Не е смешно — казах тихо.

— Е, хайде де, Мария! — Петър махна с ръка. — Ако не можеш да приемаш шега, значи си станала твърде сериозна.

Но това не беше шега. Това беше ежедневие. Всяка сутрин — забележка за външния ми вид. Всяка вечер — подигравка за готвенето или работата ми като учителка в местното училище. Дори пред приятели не се свенеше да ме нарече „моята скучна половинка“ или „шефката на домашния хаос“.

Веднъж на гости у нашите приятели Иван и Силвия, Петър започна да разказва как съм объркала пътя към морето миналото лято и сме обикаляли из Бургас като „пияни патета“. Всички се смяха. Аз също се усмихнах — от учтивост. Но вътре в мен нещо умираше.

— Защо го правиш? — попитах го тихо на връщане към вкъщи.

— Какво? — направи се на учуден.

— Защо винаги ме изкарваш глупава пред другите?

— Престани да драматизираш! Хората така се шегуват. Ако не можеш да го понесеш, значи имаш проблем.

Може би имам проблем. Може би съм станала прекалено чувствителна. Но всяка вечер плачех в банята, за да не ме чуят децата. Започнах да избягвам огледалото. Започнах да се съмнявам във всичко — във външния си вид, в уменията си като майка и учителка, дори в правото си да бъда щастлива.

Една вечер след поредната му подигравка пред децата, Георги ме попита:

— Мамо, защо тате винаги ти се смее?

Не знаех какво да отговоря. Как да обясня на десетгодишно дете, че баща му ме наранява? Как да го предпазя от това да стане като него?

Започнах да търся причината в себе си. Може би съм станала скучна? Може би вече не съм интересна? Говорих с приятелката ми Елена — тя ме изслуша внимателно и каза:

— Мария, това не е нормално. Не си виновна ти. Той има проблем със себе си и го изкарва върху теб.

Но какво да направя? Да напусна? Да остана заради децата? В малкия ни град хората обичат да говорят. „Мария напуснала Петър!“, „Семейството им се разпада!“. Страхувах се от самотата повече от всичко.

Една сутрин, докато закусвахме, Деси разля млякото си и Петър веднага каза:

— Явно е наследила тромавостта от майка си!

Този път не издържах.

— Стига! — извиках толкова силно, че всички замлъкнаха.

Петър ме изгледа изненадано.

— Омръзна ми да ме унижаваш пред децата! Омръзна ми всеки ден да бъда мишена на твоите шеги! Това не е любов!

Децата ме гледаха с широко отворени очи. Петър млъкна за първи път от години.

Тази вечер спах сама на дивана. На сутринта той не каза нищо. Денят мина в мълчание. За първи път почувствах нещо като облекчение — сякаш бях направила първата крачка към свободата си.

Започнах да говоря с психолог онлайн. Започнах да пиша дневник. Започнах да си спомням коя бях преди всичко това — момичето с мечти и смелост.

Петър продължи с подмятанията си още известно време, но вече не му позволявах да ме наранява по същия начин. Когато започнеше с подигравките, просто ставах и излизах от стаята. Децата забелязаха промяната и започнаха по-малко да повтарят думите му.

Сега стоя пред огледалото и виждам жена, която е преживяла много болка, но е намерила сили да се изправи срещу нея. Не знам какво ще стане утре — дали ще остана или ще си тръгна завинаги. Но знам едно: заслужавам уважение и любов.

Понякога се питам: Колко още жени живеят така — в сянката на подигравките? Колко от нас ще намерят сили да кажат „стига“?