Когато любовта се превърне в сметка: Историята на една майка от Пловдив

— Мамо, пак ли ще говорим за пари? — гласът на Ива трепери по телефона, а аз стискам слушалката така, сякаш мога да я прегърна през жицата.

— Не, Иве, не искам да говорим за пари. Искам само да чуя Борко. Да го чуя как се смее, как ми разказва за училище… — гласът ми се пречупва, но се опитвам да не го покажа.

— Мамо, имаме много неща на главата. Ще ти се обадим друг път, добре? — и затваря. Оставам сама в кухнята, между миризмата на изстинало кафе и тишината, която тежи повече от всяка сметка.

Казвам се Мария. На 67 години съм и цял живот съм работила като счетоводителка в една пловдивска фабрика. Мъжът ми почина преди десет години, а дъщеря ми Ива беше всичко за мен. Работех извънредно, отказвах си нови дрехи, почивки и дори лекарства, само и само тя да има всичко — уроци по пиано, лагери на море, частни уроци по английски. Когато се роди Борко, светът ми стана още по-цветен. Всяка неделя идваха у дома — Ива, Борко и зет ми Петър. Пълнех масата с баница, кюфтета и компот от вишни. Смяхме се, карахме се кой ще мие чиниите, а Борко винаги искаше да спи при мен.

Но всичко се промени миналата година. Пенсионирах се. Заплатата ми изчезна, а пенсията не стига дори за сметките. Казах на Ива, че вече не мога да ѝ давам по 300 лева всеки месец за частните уроци на Борко. В очите ѝ видях нещо ново — студенина, която никога не бях усещала.

— Мамо, ти винаги си казвала, че ще ни помагаш. Какво ще правим сега? — попита тя тогава.

— Ще се справите. Вие сте млади, работите… Аз вече не мога — прошепнах.

Оттогава неделите станаха празни. Телефонът звъни все по-рядко. Когато звънна аз, често чувам: „Сега не можем“, „Борко има уроци“, „Петър е изморен“. Веднъж дори чух как Петър казва на Ива: „Твоята майка само ни дърпа назад.“

Вечерите ми минават в тишина. Гледам снимките по стените — Ива с абитуриентската рокля, Борко като бебе в ръцете ми… Понякога сядам на балкона и гледам как съседката от отсрещния блок играе шах с внучката си. Чувам смеха им и ме боли.

Една вечер реших да отида до тях без предупреждение. Купих шоколад за Борко и цветя за Ива. Звъннах на вратата им с треперещи ръце.

— Мамо? Какво правиш тук? — Ива изглеждаше изненадана и леко раздразнена.

— Донесох шоколад за Борко… Може ли да го видя?

— Той е на тренировка. Не можеш просто така да идваш… Имаме си планове.

— Само за малко… — молех се с очи.

Петър излезе от хола:

— Мария, разбери ни. Имаме си живот. Не можем всеки път да се съобразяваме с теб.

Погледнах Ива — тя гледаше в пода.

— Добре… Извинявайте — прошепнах и тръгнах по стълбите надолу. Цветята останаха в ръцете ми като тежест.

Върнах се у дома и плаках цяла нощ. На следващия ден получих съобщение: „Мамо, моля те, не идвай без предупреждение.“

Започнах да се питам: къде сбърках? Дали прекалено много дадох? Дали ги научих да очакват всичко от мен? Или просто времената са такива — хората мислят първо за себе си?

Съседката ми баба Стефка ме покани на кафе.

— Марийче, не си сама. И моят син рядко идва… Всички са забързани, все нямат време…

— Ама аз не искам пари или подаръци… Искам само да чуя гласа на Борко! Да го прегърна!

— Знам… Но младите са други вече. Не разбират какво значи самота.

Дните минават бавно. Понякога Борко ми пише по Viber: „Бабо, обичам те.“ Това ме крепи. Но празнотата остава.

Понякога си мисля дали ако бях по-строга или по-егоистична майка, щях да имам повече любов сега? Или просто така е писано — когато любовта стане сметка, губим най-важното?

Кажете ми вие: Къде сбърках? Трябва ли майчината любов да има граници?