Когато любовта се превръща в обвинение: Историята на едно българско семейство

— Не мога да повярвам, че пак си купила памперси от по-скъпите! — гласът на Георги проряза тишината в малката ни кухня, докато аз държах бебето на ръце и се опитвах да не избухна в сълзи. — Ти изобщо мислиш ли как ще ги плащаме тези сметки?

Погледнах го уморено. Третото ни дете, Мария, беше само на три месеца, а аз не помнех кога последно съм спала повече от три часа. На масата между нас лежаха разхвърляни сметки — ток, вода, кредитната карта, която отново беше препълнена. В ъгъла на стаята двамата ни по-големи синове, Дани и Петър, тихо си играеха с износени колички.

— Георги, не можем да пестим от всичко… — прошепнах. — Мария има нужда от тези памперси, кожата ѝ се обрива от евтините.

Той удари с юмрук по масата. — Винаги имаш оправдание! Ако не беше настоявала за още едно дете, сега нямаше да сме на ръба! Аз ли съм виновен, че ти искаше голямо семейство?

Сърцето ми се сви. Истината беше, че и двамата мечтаехме за трето дете. Спомням си как една вечер през есента, когато листата падаха по тротоарите на нашия квартал в Пловдив, Георги ме прегърна и каза: „Мисля, че сме готови за още едно. Ще се справим.“ Тогава вярвах в думите му. Вярвах в нас.

Сега обаче всичко се беше променило. След като Мария се роди, аз останах вкъщи — нямаше кой да гледа децата, а майчинството едва стигаше за храна и сметки. Георги работеше като техник в местната фабрика, но заплатата му не беше достатъчна. Опитвах се да шия дрехи за съседките срещу някой лев, но това не покриваше разходите.

— Не съм настоявала сама — казах тихо. — И ти го искаше.

Той се изсмя горчиво. — Да, ама ти ме убеди! Ти винаги си мечтала за голяма фамилия като твоята майка! А сега аз трябва да се чудя откъде да намеря пари за хляб!

В този момент чух как Дани прошепна на брат си: „Мамо пак плаче.“ Стиснах зъби и избърсах сълзите си. Не исках децата да виждат болката ми.

Вечерта легнах до Мария и се загледах в тавана. Мислите ми препускаха — дали наистина аз съм виновна? Дали мечтата ми за голямо семейство беше егоистична? Спомних си как като малка стоях до прозореца в панелката ни в Кършияка и гледах как другите деца играят навън с братята и сестрите си. Винаги съм искала шумен дом, пълен с любов и смях.

На следващия ден Георги се прибра късно и миришеше на ракия. Седна тежко до мен.

— Извинявай — промълви той. — Просто… не знам какво да правя вече.

— И аз не знам — отвърнах. — Но трябва да сме заедно в това. Не можеш да ме виниш само мен.

Той ме погледна уморено.

— Може би трябваше да спрем до две деца… Може би щяхме да сме по-добре.

— А щяхме ли да сме по-щастливи? — попитах го тихо.

Той не отговори.

Седмиците минаваха в напрежение. Сметките растяха, а аз усещах как любовта между нас се топи като сняг през март. Майка ми идваше понякога да помага, но тя самата живееше с минимална пенсия. Съседката леля Пенка ми носеше буркани със зимнина, а аз ѝ шиех престилки в замяна.

Една вечер Георги се прибра с новината, че фабриката ще съкращава хора. Очите му бяха празни.

— Ако ме уволнят… не знам какво ще правим.

Седнах до него и го хванах за ръката.

— Ще го измислим. Заедно сме в това, Георги. Не търси вина в мен или в себе си. Просто… животът е труден за всички нас.

Той ме прегърна за пръв път от месеци.

— Извинявай… Страх ме е.

— И мен ме е страх — признах си най-сетне.

В онзи момент разбрах, че вината няма място между нас. Че трудностите са изпитание за любовта ни, а не повод за обвинения.

Но все още се питам: Дали мечтите ни струват толкова скъпо? Дали е грешка да искаш повече любов и живот в дома си? Кажете ми — ако бяхте на мое място, щяхте ли да се откажете от мечтата си?