Когато любовта се превръща в сметка: Историята на една майка от Люлин

„Колко пари изхарчи днес?“ – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз миех шишето на малката. Не беше просто въпрос, беше обвинение. Погледнах го през рамо, с ръце, напукани от сапуна и умората. „Купих памперси и малко плодове за Мария. Не мисля, че съм прекалила.“

Той въздъхна тежко и се загледа в телефона си. Откакто родих Мария преди осем месеца, всичко у дома се беше променило. Преди това бяхме двама души, които се смееха на глупави сериали и си поръчваха пица в петък вечер. Сега бяхме трима – и сякаш между нас беше изникнала невидима стена от сметки, бележки и неизказани упреци.

Петър работеше като техник в една фирма за климатици в Люлин. Аз бях учителка по английски, но след майчинството останах вкъщи. В началото той казваше: „Ще се справим, важното е ти и Мария да сте добре.“ Но с всеки изминал месец тонът му ставаше по-остър, а погледът – по-студен.

Първият път, когато ми каза, че трябва да си водя бележки за разходите, се почувствах като дете, което е направило пакост. „Не можем така, Яна. Пари не растат по дърветата. Трябва да знаем за какво отиват.“

Започнах да записвам всичко: хляб – 2 лева, мляко – 3 лева, памперси – 18 лева. Всяка вечер сядахме на масата и той преглеждаше тетрадката ми. Понякога се караше за някоя „излишна“ покупка – шоколад за мен или нова шапка за Мария. „Това не е нужно“, казваше той.

Майка ми идваше понякога да ми помага с Мария. Веднъж я чух да шепне на баща ми: „Яна не е същата. Очите ѝ са уморени.“ Не ѝ казах нищо. Как да ѝ обясня, че се чувствам като гостенка в собствения си дом?

Една вечер, докато Мария спеше, Петър ме попита дали не мога да си намеря някаква работа от вкъщи. „Поне малко да помогнеш“, каза той. Сърцето ми се сви – не защото не исках да работя, а защото усещах, че вече не съм партньор, а бреме.

След седмица намерих обява за онлайн уроци по английски. Започнах да преподавам по час-два на ден, докато Мария спеше или майка ми я гледаше. Първите пари, които изкарах сама след раждането, ми донесоха странно чувство на свобода – и страх.

Когато казах на Петър, той само кимна: „Добре.“ Но скоро започнаха нови въпроси: „Колко ще изкараш този месец? Ще можеш ли да покриеш сметката за ток?“ Вече не беше важно дали съм уморена или дали Мария има температура – важно беше колко пари ще внеса в семейната каса.

Една вечер се прибрах от разходка с Мария и заварих Петър да рови в чантата ми. „Какво правиш?“ – попитах го.

„Търся бележките от магазина. Не виждам къде са последните разходи.“

Почувствах как нещо в мен се чупи. „Не съм крадец! Защо ме проверяваш?“

Той млъкна за миг, после каза тихо: „Просто трябва да сме сигурни.“

Започнахме да се караме все по-често. Веднъж Мария се разплака посред нощ и аз я взех на ръце. Петър се обърна към мен и прошепна: „Ако не можеш да се справяш, кажи ми.“

„Справям се! Просто… понякога имам нужда от прегръдка, не от отчет.“

Той замълча и се обърна към стената.

С времето между нас останаха само сметките и задачите – кой ще купи мляко, кой ще плати парното, кой ще изведе Мария на разходка. Любовта ни се стопи между редовете на тетрадката с разходите.

Една сутрин майка ми ме завари да плача в кухнята. „Яна, това не е живот. Не си сама.“

Погледнах я през сълзи: „Ами ако съм виновна? Ако аз не правя достатъчно?“

Тя ме прегърна: „Любовта не е сметка за ток.“

Седмица по-късно събрах кураж и казах на Петър: „Така не мога повече. Или ще сме семейство с доверие, или ще сме просто съквартиранти.“

Той ме погледна дълго, после каза: „Не знам дали мога да се променя.“

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Не знам какво ще стане утре – дали ще останем заедно или ще тръгнем по различни пътища. Но знам едно: никоя жена не трябва да живее като счетоводител на собствената си любов.

Понякога си мисля: Кога парите станаха по-важни от прегръдките? Дали някога ще намерим път обратно един към друг?