Когато любовта се продава: Историята на Мария от Пловдив
„Ако утре не намериш парите, Мария, между нас е свършено! Не ме интересува как ще го направиш!“ – думите на Стефан още ехтяха в ушите ми, докато стоях на терасата и гледах към светлините на Пловдив. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми се свиваше от страх и гняв. Как стигнахме дотук? Само преди месец мечтаехме за общ дом, а сега любовта ни се измерваше в левове.
Влязох обратно в малката кухня, където майка ми седеше с чаша чай и ме гледаше изпитателно. „Пак ли се карахте със Стефан?“, попита тя тихо. Не можех да ѝ кажа истината – че мъжът, когото обичам, ме изнудва за пари. Вместо това само кимнах и се опитах да скрия сълзите си.
„Мария, не си длъжна да търпиш всичко заради него“, прошепна майка ми и сложи ръка на рамото ми. „Знам, мамо…“ – отвърнах, но вътрешно бях разкъсана. Баща ми винаги казваше, че гордостта е по-ценна от златото, но какво да правя, когато сърцето ми крещи обратното?
Стефан беше всичко за мен. Запознахме се на студентска бригада в Родопите – той беше забавен, умен и винаги имаше план за бъдещето. Но откакто остана без работа миналата есен, нещо в него се пречупи. Започна да се дразни от всичко, да обвинява мен за неуспехите си. А сега – този ултиматум.
„Имам нужда от 2000 лева до утре. Иначе няма смисъл да продължаваме“, каза ми той вечерта, докато седяхме в колата му пред блока. „Не мога повече така – все аз да се боря, а ти само да чакаш.“
„Но аз работя на две места!“, възкликнах. „Давам всичко от себе си…“
„Не ми пука! Намери ги!“, изкрещя той и тресна вратата.
Цяла нощ не мигнах. Прехвърлях варианти – да взема заем от банка? Да помоля майка ми? Да продам златните обеци на баба? Всичко изглеждаше унизително и безнадеждно.
На сутринта отидох на работа като призрак. Колежката ми Даниела веднага забеляза, че нещо не е наред.
„Мария, какво става? Изглеждаш ужасно.“
„Нищо… просто не съм спала.“
„Айде стига! Познавам те. Кажи какво има.“
Не издържах и ѝ разказах всичко. Даниела ме прегърна и каза: „Това не е любов, Мария. Това е изнудване. Ако му дадеш парите веднъж, ще поиска пак.“
Знаех, че е права. Но мисълта да загубя Стефан ме парализираше.
След работа се прибрах вкъщи и намерих майка ми да плаче в кухнята. Беше чула разговора ни със Стефан по телефона.
„Моля те, Мария… Не се унижавай заради него! Той не те заслужава!“, ридаеше тя.
„Мамо… аз го обичам…“, прошепнах.
„Любов ли е това? Любов ли е да те кара да избираш между себе си и него?“
Седнах до нея и заплакахме заедно. В този момент телефонът ми звънна – беше Стефан.
„Какво реши? Имаш ли парите?“
Гласът му беше студен като лед.
„Не… Не мога да ги намеря…“, казах тихо.
„Тогава между нас е свършено. Не ме търси повече.“
Затвори без сбогом.
В следващите дни се чувствах като празна обвивка. Ходех на работа механично, избягвах приятелите си, а вечер плачех до късно. Майка ми се опитваше да ме утеши, но болката беше твърде голяма.
Една вечер баща ми се прибра по-рано от работа и ме завари разплакана.
„Дъще… Знам, че боли. Но понякога трябва да избереш себе си пред другите. Ако някой те обича истински, няма да ти поставя условия.“
Думите му ме накараха да се замисля. Колко пъти бях жертвала себе си заради Стефан? Колко пъти бях пренебрегвала собственото си достойнство?
С времето болката започна да отшумява. Започнах да излизам с приятели, записах курс по фотография – нещо, което винаги съм искала да правя. Постепенно осъзнах, че животът не свършва с една връзка.
Но понякога нощем още чувам гласа му: „Намери парите или всичко свършва.“ И се питам: колко струва любовта? Има ли цена достойнството ни?
А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате себе си за човек, който ви поставя ултиматуми?