Когато любовта се връща с празни ръце: Историята на една българска съпруга

– Мариана, може ли да поговорим? – гласът му беше тих, почти виновен, докато стоеше на прага с куфар в ръка.

Погледнах го. Георги. Мъжът, с когото прекарах двадесет и седем години. Мъжът, който преди година си тръгна, без да се обърне назад. Заради нея – младата, стройната, с дългите руси коси и безгрижния смях. А аз? Аз останах тук – в нашия апартамент в Люлин, сред спомените, праха и тишината.

– Какво има за казване? – попитах го, без да стана от масата. В ръцете ми беше чаша чай, която стисках толкова силно, че пръстите ми побеляха.

Той се поколеба. Остави куфара до вратата и седна срещу мен. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнех. Бръчките около очите му бяха по-дълбоки, косата – по-сива.

– Съжалявам, Мариана. Направих огромна грешка.

– Грешка? – изсмях се горчиво. – Грешка е да забравиш да купиш хляб. Ти ме изостави.

Той замълча. В стаята се разнесе шумът от трамвая отвън. За миг си спомних как преди години чакахме заедно на спирката, държейки се за ръце. Сега между нас имаше пропаст.

– Тя… – започна той и млъкна. – Не беше това, което си мислех.

– Не е искала да готви, нали? – попитах с леден тон.

Той ме погледна изненадано.

– Откъде знаеш?

– Не съм глупава, Георги. Двайсет и седем години съм ти жена. Знам те по-добре от всеки друг.

Замълчахме. В главата ми се въртяха хиляди мисли. Спомних си първите ни години – как се смеехме на глупави шеги, как боядисвахме стените на първия ни апартамент с повече ентусиазъм, отколкото умение. После дойдоха децата – Ива и Даниел. Безсънните нощи, първите стъпки, първите думи. Аз винаги бях там – сготвено, изпрано, изгладено. А той? Той беше добър баща, но никога не забелязваше кога плача нощем или кога съм толкова уморена, че едва стоя права.

– Мама? – дъщеря ми Ива надникна в кухнята. Беше дошла за уикенда от Пловдив. Погледна баща си и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Какво правиш тук? – попита го тя остро.

– Ива… – опита се да каже нещо Георги.

– Не! – прекъсна го тя. – Ти ни изостави! Остави мама сама! Как смееш да се връщаш?

Сърцето ми се сви. Ива винаги беше по-емоционална от брат си. Даниел беше по-тих, по-затворен – той просто престана да говори за баща си.

– Ива, моля те… – прошепнах аз.

Тя ме погледна отчаяно.

– Мамо, не го пускай обратно! Той не заслужава!

Георги наведе глава.

– Знам, че сгреших – каза тихо той. – Но осъзнах какво съм загубил. Мариана… ти си най-важното в живота ми.

Погледнах го дълго. В този момент осъзнах колко много съм се променила през тази година. Първите месеци бяха ад – плаках всяка вечер, чувствах се ненужна и стара. Приятелките ми казваха: „Ще мине“, но аз не вярвах. После започнах да излизам повече – с колежките от училище на театър, на разходки в Южния парк през уикендите. Открих нови неща за себе си – че обичам да рисувам акварели, че мога да карам колело (макар и смешно), че има хора, които ме ценят такава, каквато съм.

– Георги – казах спокойно. – Защо мислиш, че можеш просто да се върнеш? Защото другата не е искала да готви? Защото тук има топла супа и изгладени ризи?

Той ме гледаше умолително.

– Не е само това… Липсваше ми домът ни. Липсваше ми ти.

– Домът ни? Или удобството? – попитах го остро.

Той замълча.

Ива избухна:

– Татко, ти не разбираш! Мама заслужава повече! Заслужава някой, който ще я обича истински!

Погледнах дъщеря си и усетих как в мен се надига сила, която не познавах преди. През цялото време бях мислила, че без Георги съм нищо. А всъщност бях станала повече себе си от всякога.

– Георги – казах тихо. – Може би някога щях да ти простя просто така. Но вече не съм онази жена отпреди година. Научих се да живея сама със себе си. Научих се да бъда щастлива без теб.

Той стана бавно от стола.

– Разбирам… Съжалявам…

Взе куфара си и излезе безшумно от апартамента.

Ива ме прегърна силно.

– Гордея се с теб, мамо.

Погалих я по косата и усетих как тежестта в гърдите ми започва да се разтапя.

Седнах отново на масата и погледнах през прозореца към залязващото слънце над панелките на Люлин. На петдесет години съм – нито стара, нито млада. Но със сигурност вече знам коя съм и какво заслужавам.

Замислих се: Колко жени като мен са останали сами след подобно предателство? Колко от нас намират сили да продължат напред? А вие бихте ли простили?