Когато Любовта Сресва Косата ти: Историята на Мария и Димитър

— Не, не така, Димитре! Ще ми изскубеш цялата коса! — изкрещях, докато той за пореден път се опитваше да прокара четката през сплъстените ми кичури. Ръцете му трепереха, а по челото му се стичаше пот. В този момент осъзнах колко абсурдно изглеждаме: аз — някога енергична учителка по литература, сега прикована към инвалидната количка след инсулта, и той — моят мъж, който цял живот не беше различавал шампоан от балсам.

Преди шест месеца светът ми се срина. Беше обикновена сряда — пазарувахме на Женския пазар, карах се с продавачката за цената на доматите, когато изведнъж всичко потъна в мъгла. Събудих се в болницата, а лекарят каза на Димитър: „Ще трябва да се грижите за нея. Дълго.“

Първите седмици вкъщи бяха ад. Не можех да движа ръцете си, камо ли да си вържа косата. Майка ми идваше всеки ден, но тя е на 78 и едва се държи на краката си. Дъщеря ни Ива живее в Германия и може само да звъни по Viber. Останахме двамата с Димитър — човекът, който винаги е бил силен, но никога не е бил нежен.

— Мария, дай да пробвам пак — каза той една сутрин, докато слънцето се промъкваше през пердетата. — Гледах клипчета в YouTube цяла нощ.

— Не си длъжен… — прошепнах аз, срамувайки се от безпомощността си.

— Длъжен съм. Обещах ти пред олтара: „В болест и здраве.“

Той започна да разресва внимателно. Първо с пръсти, после с четката. Косата ми беше сплъстена от дни, но той не се отказа. Понякога ругаеше тихо под носа си: „Мамка му, как го правят тези фризьорки?“ Друг път просто въздишаше тежко.

Една вечер чух как говори по телефона с Ива:

— Не знам дали ще издържа, Иве… Не мога да гледам майка ти така…

Сълзите ми потекоха безшумно. Бях тежест. Бях сянка на себе си.

Но на следващия ден той донесе от кварталната аптека нови шноли и ластици.

— Ще ти направя плитка като едно време — каза и се усмихна несигурно.

Седях пред огледалото в хола, а той внимателно разделяше косата ми на три части. Пръстите му бяха груби от работа по строежите, но сега бяха най-нежното нещо на света. Плитката беше крива и разпиляна, но аз се почувствах красива за първи път от месеци.

— Ето! — извика той гордо. — Като ученичка си!

— Благодаря ти… — прошепнах и го прегърнах с очи.

С времето стана по-добър. Научи се да прави кокове, да сплита френски плитки, дори веднъж опита да ми сложи фиба с цвете за рождения ден. Съседките започнаха да го питат за съвети. Майка ми не можеше да повярва:

— Димитре, ти си златен човек!

Но зад усмивките имаше и болка. Имаше нощи, когато го чувах да плаче в кухнята. Имаше дни, когато крещях от безсилие:

— Защо на мен? Защо на нас?

Той никога не отговаряше. Само ме прегръщаше и казваше:

— Ще мине и това.

Понякога си мисля за живота преди инсулта: как тичахме по Витошка, как спорехме за глупости, как мечтаехме за внуци. Сега мечтая само да мога сама да си вържа косата.

Но любовта на Димитър ме държи жива. Всеки ден той ми показва, че съм важна, че съм жена, че съм обичана — дори когато не мога да направя нищо сама.

Скоро ще стане година от инсулта. Не знам дали някога ще проходя отново. Но знам едно: има ли по-голяма любов от тази — някой да се научи да сплита косата ти, когато ти самата не можеш?

А вие какво бихте направили за човека до себе си? Колко далеч бихте стигнали за любовта?