Когато любовта угасне и се върне: Историята на Мария

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Стоеше до вратата с куфар в ръка, сякаш всеки момент щеше да избяга от собствения си живот. – Влюбих се в друга. По-млада е. Съжалявам.

Светът ми се срина за секунди. Двадесет и седем години бяхме заедно – от студентските години във Велико Търново, през първата ни панелка в Люлин, до къщата в Банкя, която изплащахме с години. Децата ни – Ива и Стефан – вече бяха пораснали, но домът ни беше пълен с техните снимки, спомени, смях… и сега – с тишина.

Петър си тръгна. Остави ме сама с въпросите, със страховете, с празните вечери и с упреците на майка ми: „Къде сбърка? Защо го изпусна?“ Съседките шушукаха зад гърба ми, а приятелките ми се опитваха да ме утешат с банални фрази: „Ще видиш, ще ти мине.“

Минаха месеци. Научих се да вечерям сама. Научих се да спя сама. Научих се да не чакам ключът да превърти вратата в осем вечерта. Започнах да ходя на народни танци – не защото обичам хорото, а защото имах нужда от хора около себе си. Ива ми звънеше всяка вечер: „Мамо, как си?“, а аз лъжех: „Добре съм, злато.“

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът иззвъня. Петър. Сърцето ми подскочи – от гняв или от надежда, не знам.

– Мария… Може ли да поговорим?

Гласът му беше уморен, почти отчаян. Срещнахме се в любимото ни кафене до парка. Той изглеждаше по-стар, по-смачкан.

– Онази… – започна той и млъкна. – Не е като теб. Не иска да готви, не иска да чисти. Само иска да излизаме, да харчим пари… Не е дом това.

Погледнах го дълго. В мен бушуваха спомени – първата ни Коледа заедно, раждането на Ива, как ме държеше за ръка след операцията ми… Но после си спомних и безсънните нощи, когато го чаках да се прибере от „работа“, студенината му през последните години.

– Защо се върна? – попитах тихо.

– Защото ти си моят дом.

Тези думи ме удариха като шамар. Дом? Аз ли съм само дом? Готвачка? Чистачка? Жена за удобство?

Върна се вкъщи. Децата бяха щастливи – „Семейството пак е цяло!“, възкликна Ива. Майка ми въздъхна с облекчение: „Видя ли? Всичко ще си дойде на мястото.“

Но аз не бях същата Мария. Вечерите вече не бяха изпълнени с очакване. Гледах Петър как яде супата ми и се чудех: това ли е животът ми? Да бъда нечий навик? Да прощавам предателства само защото така трябва?

Една неделя сутрин той поиска кафе.

– Мария, ще направиш ли кафе?

Погледнах го право в очите:

– Петре, защо не си го направиш сам?

Той ме изгледа учудено:

– Какво ти става напоследък?

– Става ми това, че не съм ти длъжна за нищо вече.

Започнах да излизам повече – с приятелки на театър, на изложби. Записах курс по рисуване. Петър мълчаливо ме наблюдаваше, сякаш не разбираше коя съм станала.

Една вечер се прибрах късно. Той седеше на дивана и гледаше старите ни снимки.

– Мария… Аз сбърках. Знам го. Но ти… ти вече не си същата.

– Не съм – отвърнах спокойно. – И никога няма да бъда.

Видях страх в очите му – страх от промяната, страх от самотата, която сам бе избрал.

С времето осъзнах нещо важно: любовта може да угасне и пак да се върне, но никога не е същата. Прошката е трудна, но самоуважението е още по-трудно за възвръщане.

Днес съм на петдесет и една. Имам нови приятели, нови мечти. Петър още е до мен – но вече като човек, а не като център на моя свят.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на чужди решения? Колко от нас прощават само защото така трябва?

А вие какво бихте направили на мое място?