Когато любовта вече не стига: Историята на Марта и Якуб

– Якубе, пак ли ще се прибереш толкова късно? – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Беше почти полунощ, а той още не се беше прибрал. Телефонът ми вибрира за пореден път – съобщение от майка ми: „Марта, всичко наред ли е? Не си ми писала от дни.“ Не знаех какво да ѝ отговоря. Как да ѝ кажа, че се чувствам сама, въпреки че уж имам всичко?

Когато се запознахме с Якуб на студентската бригада във Варна, светът ми се преобърна. Той беше различен – умен, забавен, с онзи чар, който караше всички да се усмихват. Влюбих се до полуда. След години заедно, всички ни завиждаха – „Идеалната двойка“, казваха приятелите ни. Сгодихме се на брега на морето, а сватбата ни беше като от приказка – цялото село се събра, майка ми плака от щастие, а баща ми гордо вдигна тост: „Да сте живи и здрави, деца, и да се обичате винаги така!“

Първите години бяха като меден месец – пътувахме, смяхме се, мечтаехме за дом и деца. Купихме си малък апартамент в София – на кредит, разбира се, но бяхме щастливи. Якуб започна работа в голяма IT фирма, а аз – като учителка по български език в 134-то училище. Вечерите ни бяха изпълнени с разговори, готвехме заедно, гледахме стари български филми и се смеехме на глупави шеги. Но с времето нещо се промени.

Първо дойдоха допълнителните часове на Якуб – „Трябва да остана до късно, проектът е важен.“ После започна да носи работа вкъщи, а аз се опитвах да не го притеснявам. „Разбирам го, трудно е“, казвах си. Но вечерите ни вече не бяха същите – той седеше пред компютъра, а аз гледах телевизия сама. Опитвах се да започна разговор, но той отговаряше с едносрични думи. „Уморен съм, Марта. Моля те, нека просто си почина.“

Веднъж, докато вечеряхме, не издържах:
– Якубе, помниш ли как мечтаехме да обиколим Родопите? Кога ще намерим време за нас?
Той въздъхна тежко:
– Марта, не разбираш ли, че всичко това го правя за нас? За да имаме по-добър живот. Не мога да мисля за екскурзии сега.

Почувствах се виновна, сякаш искам твърде много. Започнах да се затварям в себе си. В училище колежките ми питаха: „Как е Якуб?“, а аз се усмихвах фалшиво: „Добре сме, просто е много зает.“ Вътре в мен обаче се надигаше страх – страх, че го губя. Вечерите ми станаха самотни, а съботите – още по-празни. Майка ми усещаше, че нещо не е наред, но не исках да я тревожа. „Ще мине, просто е период“, повтарях си.

Една вечер, докато подреждах дрехите му, намерих бележка в джоба на сакото му: „Благодаря за помощта, Якубе! Без теб нямаше да се справя. – Ива“. Сърцето ми се сви. Познавах Ива – новата колежка от офиса, за която той често говореше. Опитах се да не мисля за най-лошото, но съмнението вече беше посято. Събрах смелост и го попитах:
– Якубе, има ли нещо, което трябва да знам за теб и Ива?
Той ме погледна изненадано, после се намръщи:
– Марта, моля те, не започвай с ревността. Ива е просто колежка. Не ми трябва още един проблем.

Тази нощ не мигнах. Въртях се в леглото, слушах как диша до мен, а в главата ми се въртяха хиляди мисли. На сутринта се събудих с тежест в гърдите. В училище не можех да се съсредоточа, учениците ми забелязаха, че не съм на себе си. „Госпожо, всичко наред ли е?“, попита малката Деси. Усмихнах се и кимнах, но очите ми се напълниха със сълзи.

Седмица по-късно Якуб ми каза, че ще замине в командировка в Пловдив. „Ще се върна след три дни“, обеща. Този път не го попитах нищо. Просто го изпратих с празен поглед. През тези три дни се чувствах като призрак. Разхождах се из апартамента, гледах старите ни снимки, спомнях си първите ни срещи, първата ни целувка, обещанията, които си дадохме. Как стигнахме дотук?

Когато се върна, беше още по-отдалечен. Опитах се да поговоря с него:
– Якубе, не издържам повече така. Чувствам се сама. Имаме ли още шанс?
Той ме погледна уморено:
– Не знам, Марта. Може би просто сме се променили. Може би любовта вече не стига.

Тези думи ме удариха като шамар. Седнах на пода и заплаках. Не можех да повярвам, че човекът, с когото съм споделяла всичко, вече ми е толкова чужд. Опитах се да се боря – предложих да отидем на терапия, да си дадем време. Той се съгласи, но беше ясно, че не вярва. Седяхме в кабинета на психолога, а между нас зееше пропаст. Говорехме за миналото, за мечтите си, но думите ни вече нямаха сила.

Минаха месеци. Опитвахме се да спасим връзката си, но всеки опит беше като лепенка върху счупено стъкло. Един ден Якуб събра багажа си и каза:
– Съжалявам, Марта. Не мога повече. Трябва да намеря себе си.

Останах сама в празния апартамент. Плаках, крещях, обвинявах себе си, него, съдбата. Майка ми дойде, прегърна ме и каза: „Животът продължава, дъще. Ще се справиш.“ Но как се продължава, когато всичко, което си градил, се срутва пред очите ти?

Днес, година по-късно, още боли. Но вече знам, че любовта не винаги е достатъчна. Понякога трябва да се бориш, да говориш, да не се страхуваш да поискаш помощ. Понякога трябва да пуснеш човека, когото обичаш, за да намериш себе си. Питам се – колко от вас са се чувствали така? Колко от вас са се борили за нещо, което вече го няма? Споделете ми, защото понякога най-голямата сила е в това да не си сам в болката си.