Когато майка ми звъни призори – История за любов, контрол и избори

– Пак ли тя? – изсъсках през зъби, докато телефонът на Мартин вибрираше за трети път тази сутрин. Беше 6:12, а слънцето едва проблясваше през щорите на малката ни квартира в „Люлин“. Мартин се размърда до мен, протегна ръка и без да ме погледне, вдигна.

– Да, мамо… Да, добре съм… Не, не съм забравил… Да, ще мина през магазина…

Стиснах възглавницата и се обърнах към стената. Вече знаех как ще започне денят ми – с гласа на майка му, който се промъкваше между нас като студен вятър. Откакто се преместихме заедно, тя беше навсякъде: в кухнята, където подреждаше бурканите със сладко; в хола, където настояваше да сменим завесите; дори в леглото ни, когато Мартин й разказваше всичко – от това какво сме яли до това дали съм си купила нова рокля.

– Не мога повече така – прошепнах сама на себе си. Но думите ми се разтвориха във въздуха, както всяка сутрин.

Мартин затвори телефона и ме погледна виновно.

– Извинявай, знам, че е рано… Просто тя се притеснява.

– Притеснява се? Или просто не може да ни остави на мира? – гласът ми трепереше от гняв и отчаяние.

Той въздъхна и седна на ръба на леглото.

– Тя е сама откакто татко почина. Не мога да я оставя…

– А мен можеш ли да оставиш? – попитах тихо.

Той не отговори. Само стана и отиде в банята.

Така започваха почти всички наши сутрини. Майка му – леля Стефка – беше като невидим диригент на живота ни. Понякога си мислех, че ако можеше, щеше да ни диша във врата дори когато спим. Всяка неделя настояваше да ходим у тях на обяд. Ако закъснеехме с пет минути, започваха обажданията: „Да не сте катастрофирали? Да не сте болни? Да не сте се скарали?“

Първите месеци се опитвах да бъда търпелива. Казвах си: „Това е България, тук семейството е всичко.“ Но с времето усещах как се задушавам. Не можех да поканя приятелки у дома без предварително одобрение от леля Стефка. Ако купех нова покривка за масата, тя идваше на другия ден с „по-хубава“. Ако предложех да отидем на почивка само двамата с Мартин, той се притесняваше: „Ами ако майка ми се почувства сама?“

Една вечер, докато миех чиниите след поредния неделен обяд у тях, чух как леля Стефка шепне на Мартин в хола:

– Не знам дали това момиче е за теб… Тя не уважава традициите ни. Не готви като хората, не обича да ходи на село…

Сълзите ми капеха във водата. Исках да изкрещя: „Аз съм тук! Аз се боря за теб!“, но вместо това избърсах ръцете си и излязох тихо от кухнята.

С времето започнах да се променям. Станах по-нервна, по-затворена. Приятелките ми забелязаха:

– Какво става с теб, Елица? Не си същата…

– Просто съм уморена – лъжех ги.

Истината беше, че се чувствах като гостенка в собствения си живот. Всяко мое решение минаваше през филтъра на леля Стефка. Дори когато предложих на Мартин да си вземем куче, той каза:

– Майка ми е алергична… Ако идва у нас?

Една вечер не издържах. Седяхме на дивана и гледахме телевизия, когато телефонът пак звънна. Без да мисля, грабнах го и натиснах червената слушалка.

– Ели! Какво правиш?! – извика Мартин.

– Писна ми! Това не е живот! Не мога повече така! – гласът ми беше дрезгав от плач.

Той ме гледаше като уплашено дете.

– Но тя е майка ми…

– А аз коя съм за теб? – попитах през сълзи.

Тази нощ спахме разделени – той на дивана, аз в спалнята. На сутринта намерих бележка до кафеварката: „Отивам при мама.“

Дните минаваха бавно. Чувах се с майка си по телефона и тя ме питаше:

– Защо търпиш всичко това? Обичаш ли го толкова много?

Не знаех какво да отговоря. Обичах ли го? Или просто се страхувах да остана сама?

След седмица Мартин се върна. Беше отслабнал и изглеждаше уморен.

– Говорих с мама – каза тихо. – Казах й, че трябва да ни даде пространство… Че ако продължи така, ще те загубя.

Погледнах го дълго. В очите му видях страх и любов едновременно.

– А ти готов ли си да избереш мен? – попитах го.

Той кимна бавно.

Оттогава нещата започнаха да се променят. Леля Стефка все още звънеше понякога призори, но Мартин вече не вдигаше веднага. Започнахме да правим планове само двамата – малки бягства извън София, вечери у дома без гости.

Но понякога нощем се будя и се питам: „Дали някога ще бъда достатъчна? Дали любовта може да победи страха от самотата?“

А вие как бихте постъпили? Колко далеч бихте стигнали заради любовта и къде бихте поставили границата между семейството и личното щастие?