Когато майката на съпруга ми отказа да помогне, а сега ние плащаме цената

„Не мога повече, Петре! Не мога да гледам как всичко се срутва около нас, а ти пак се опитваш да бъдеш силен!“ – гласът ми трепереше, докато стоях пред кухненската маса, стиснала чашата с изстинал чай. Петър седеше срещу мен, с ръце в косата, безмълвен. Вече минаха три месеца, откакто го съкратиха от завода в Пловдив. Работеше там откакто се оженихме – дванайсет години вярност и труд, а сега… сега никой не го търсеше.

Преди седмица се обадих на свекърва ми – Мария. „Мамо, имаме нужда от малко помощ. Само докато Петър си намери работа. Децата…“ – започнах аз, но тя ме прекъсна рязко: „Виктория, аз съм си гледала живота сама. Вие сте големи хора. Не мога да ви помагам всеки път, когато нещо не върви.“

Стиснах зъби. Знаех, че има спестявания. Знаех, че може да ни помогне поне с храната за децата – Мария и Георги, на 8 и 5 години. Но гордостта й беше по-голяма от всичко. Петър не каза нищо. Само ме погледна с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам виновна, че изобщо съм помолила.

Минаха месеци. Петър започна да работи каквото намери – хамалин на строежи, но парите не стигаха. Аз чистех по къщите на съседи и познати. Децата усещаха напрежението – Мария спря да пита защо не ходим вече на кино в неделя, а Георги започна да се буди нощем и да плаче тихо.

Една вечер телефонът звънна. Беше Мария – свекърва ми. Гласът й беше слаб: „Виктория… нещо не е наред с мен. Не мога да стана от леглото.“

Петър веднага тръгна към нея. Оказа се инсулт. Лекарите казаха, че ще се нуждае от грижи и лекарства – скъпи лекарства. Пенсията й не стигаше дори за тях, а камо ли за рехабилитация.

Седяхме в болничната стая – аз, Петър и Мария. Тя ме гледаше със сълзи в очите: „Прости ми, Виктория… Не знаех какво е да си сам и безпомощен.“

Петър беше разкъсан между гнева и дълга си като син. Аз усещах как в мен се борят две жени – едната, която искаше да й помогне, защото беше майка на мъжа ми и баба на децата ми; другата, която помнеше всяка студена дума и всяко затворено сърце.

Започнахме да плащаме за лекарствата й от нашите оскъдни спестявания. Отказахме си всичко – нови дрехи за децата, екскурзията до морето през лятото… Всичко отиде за Мария.

Една вечер седяхме с Петър в кухнята. Той мълчеше дълго, после прошепна: „Вики, ако не беше майка ми… щяхме ли да сме по-щастливи? Щяхме ли да имаме повече за нас и децата?“

Не знаех какво да му кажа. Виждах болката му – той беше добър човек, но вече пречупен от живота.

Мария се възстановяваше бавно. Понякога ме хващаше за ръката и повтаряше: „Благодаря ти… Знам, че не заслужавам.“

Но аз се питах: заслужава ли човек прошка само защото е болен? Или трябва да я поиска още когато може да даде нещо насреща?

Съседите започнаха да шушукат: „Виж ги тия – гледат свекървата си като родна майка! А тя ги остави гладни.“ Други ни съчувстваха: „Големи хора сте! Никой не заслужава такова бреме.“

Децата растяха в тази сянка на недоимък и болка. Мария вече не питаше за нови играчки. Георги спря да плаче нощем – сякаш разбра, че няма кой да го чуе.

Понякога си мисля: ако бяхме избрали себе си вместо Мария? Ако бях казала „стига“ и бях затворила вратата? Щях ли да бъда по-добра майка? Или просто по-малко уморена жена?

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът бие по стъклото. Вътре е топло, но в душата ми е студено.

Кажете ми – трябва ли винаги да прощаваме на тези, които са ни обърнали гръб? Или идва момент, когато имаме право да изберем себе си?