Когато мама не може да си тръгне: История за разпада на едно семейство под един покрив

– Пак ли ще ми казваш как да си готвя боба, мамо? – гласът ми трепери, докато държа лъжицата над тенджерата. Майка ми стои до мен, ръцете ѝ са скръстени, а погледът ѝ – остър като нож.

– Зорнице, ти никога не слагаш достатъчно чубрица. И пак ще го пресолиш. – Тя въздъхва тежко, сякаш цялата тежест на света е на нейните рамене.

Поглеждам към вратата на кухнята – там се подава главата на мъжа ми, Петър. Очите му са уморени. Децата се карат в хола за дистанционното. В този момент осъзнавам колко далеч съм от онова, което наричах „дом“.

Преди година майка ми падна и си счупи крака. Беше сама в апартамента си в Люлин, а аз – на работа. Когато ми се обади, гласът ѝ беше слаб и изплашен. Оставих всичко и хукнах към нея. След операцията лекарите казаха, че ще ѝ трябва време да се възстанови. Поканих я у нас – уж за месец-два. Мина година.

Петър първоначално прие идеята с разбиране. „Това е майка ти, няма как“, каза ми тихо вечерта, когато легнахме. Но с времето започна да се затваря в себе си. Всяка вечер се прибираше по-късно от работа. Децата – Мария и Косьо – първо се радваха на баба си, но после започнаха да се оплакват: „Мамо, баба пак ми каза да не ям сладолед!“, „Баба не ми дава да гледам телевизия след 8!“.

Майка ми беше навсякъде – в кухнята, в банята, в детската стая. Подреждаше дрехите им по свой начин, местеше мебелите, изхвърляше „ненужните“ им играчки. Вечер сядаше до мен и започваше: „Петър не е като баща ти. Той не помага достатъчно. Трябва да поговориш с него.“

Веднъж я чух да казва на Мария: „Майка ти е много разсеяна напоследък. Не знам как се справяте без мен.“

Започнах да се будя нощем с чувство на вина и гняв. Вината, че не мога да ѝ помогна повече; гняв, че тя не вижда какво причинява на семейството ми.

Една вечер Петър избухна:
– Не издържам повече! Това не е нашият дом! Не мога да се прибера и да си почина! Ти виждаш ли какво става?

Погледнах го безпомощно. Майка ми беше в другата стая, но знаех, че чува всяка дума.
– Какво искаш да направя? Да я изгоня ли?
– Не знам… Но така не можем повече.

На следващия ден майка ми беше необичайно тиха. Седна срещу мен на масата и каза:
– Зорнице, аз съм ти майка. Всичко правя за вас. Ако ви преча, ще си тръгна.

Очите ѝ бяха влажни. Усетих как ме стяга гърлото.
– Мамо… Не е толкова просто…
– За теб може би не е. Но аз цял живот съм сама. Сега имам нужда от вас.

Това беше истината – тя нямаше никого освен мен. Баща ми почина преди десет години, брат ми замина за Германия и почти не се обаждаше. Майка ми беше останала сама в малкия апартамент в Люлин с котката и спомените си.

Дните минаваха в напрежение. Децата започнаха да избягват баба си. Петър все по-често спеше на дивана в хола. Аз се чувствах като разкъсана между две вселени – тази на дъщерята и тази на майката.

Една събота сутрин реших да говоря с майка ми открито:
– Мамо, трябва да поговорим сериозно. Всички сме изморени…
Тя ме прекъсна:
– Знам какво ще кажеш. Че ви преча. Че съм излишна.
– Не е така! Просто… имаме нужда от пространство. Всички.
– Пространство? Аз цял живот съм търсила място, където да не съм сама…

Замълчахме дълго. После тя стана и отиде в стаята си.

Вечерта получих съобщение от брат ми: „Може би трябва да я взема при мен за малко.“
Отговорих му: „Тук не е добре.“

Майка ми чу разговора ни и на следващия ден започна да събира багажа си без дума. Децата я гледаха мълчаливо, Петър стоеше на прага с ръце в джобовете.

Когато излезе през вратата, усетих облекчение… и ужасна празнота.

Сега апартаментът е по-тих, но между мен и Петър има невидима стена. Децата са по-спокойни, но често питат кога ще дойде баба им.

Всяка вечер си задавам един и същ въпрос: Лоша дъщеря ли съм, че избрах семейството си пред майка си? Или просто човекът има право на свой дом?

А вие как бихте постъпили? Колко дълго бихте издържали между любовта към родителя и нуждата от собствен живот?