Когато мъжът ми разбра, че искам да изгоня родителите му от дома ни, той падна на колене: Но аз никога не бих го направила

— Как можа да ми го причиниш, Николай? — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а в хола ни миришеше на прясно изпечен хляб от майка му. Тя стоеше в кухнята и се преструваше, че не чува какво се случва. Баща му гледаше новините със слушалки, но знаех, че и той слуша всяка дума.

Николай стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, с наведена глава. — Мария, моля те… Не знам как стана. Не исках да те нараня. Беше грешка.

— Грешка? — изсмях се горчиво. — Грешка е да забравиш да купиш хляб. Това е предателство!

В този момент усетих как гневът ми се смесва с отчаяние. Живеехме заедно с родителите му вече трета година, откакто се оженихме. Мислех си, че ще е временно — докато си стъпим на краката, докато съберем пари за собствено жилище. Но временното в България често става постоянно. Майка му беше навсякъде — в кухнята, в спалнята ни, дори в мислите ми. Баща му беше по-тих, но винаги на страната на сина си.

Преди месец разбрах за изневярата. Случайно видях съобщенията в телефона му — „Липсваш ми“, „Кога ще се видим пак?“. Сърцето ми се сви, но не казах нищо веднага. Започнах да го наблюдавам — как се прибира по-късно от работа, как избягва погледа ми. Всяка вечер си лягах до него и се чудех дали още ме обича или вече съм просто част от интериора.

Една вечер, докато миех чиниите, майка му дойде при мен.

— Марийче, знаеш ли… Мъжете понякога правят глупости. Трябва да прощаваме. — Гледаше ме с онзи поглед на жена, която е преживяла всичко и вече не вярва в чудеса.

— А ти простила ли си някога? — попитах я тихо.

Тя замълча за миг. — Не е лесно. Но семейството е най-важно.

Тогава реших — няма да позволя повече да ме тъпчат. Не само Николай ме беше предал, а и цялата тази къща ме задушаваше. Започнах да търся апартаменти под наем. Исках да си тръгна, но не сама — исках той да остане тук с родителите си и да разбере какво е да загубиш всичко.

Но после дойде другата мисъл — защо аз трябва да напускам? Това беше и моят дом! Аз чистех, готвех, работех на две места, за да плащаме сметките. Защо те трябваше да останат?

Една вечер събрах смелост и казах на Николай:

— Искам родителите ти да си намерят друго място. Не мога повече така.

Той пребледня.

— Моля те! Те са възрастни хора… Къде ще отидат? Майка ми има високо кръвно…

— А аз? Аз нямам ли сърце? Нямам ли право на спокойствие?

В този момент майка му влезе в стаята и започна да плаче. Баща му стана и каза:

— Ако трябва да си тръгнем, ще го направим. Но знай, Мария, че това ще съсипе Николай.

Видях как Николай падна на колене пред мен.

— Прости ми! Моля те! Не ги гони! Аз ще направя всичко…

Сълзите му бяха истински. За миг си спомних всички хубави моменти — първата ни среща в Борисовата градина, как ми подари букет лалета на рождения ден, как ме прегръщаше нощем през зимата.

Но после си спомних болката. Изневярата. Самотата в собствената ми спалня.

— Не мога — прошепнах. — Не мога да ги изгоня. Но не мога и да простя.

От този ден всичко се промени. Животът ни стана като ледено езеро — тихо, студено и опасно под повърхността. Родителите му започнаха да ме избягват. Николай се опитваше да бъде мил, но между нас стоеше невидима стена.

Започнах да излизам повече с приятелки. Веднъж една от тях ме попита:

— Защо просто не си тръгнеш?

Не знаех какво да отговоря. Може би защото все още го обичах? Или защото се страхувах от самотата? Или защото в България жените често остават заради децата, заради родителите, заради хорското мнение?

Една вечер седнах сама на балкона с чаша вино и гледах светлините на града.

— Какво е по-страшно — да простиш или да си тръгнеш? — попитах себе си на глас.

Може би няма правилен отговор. Може би всяка жена трябва сама да реши кое е по-важно — гордостта или прошката.

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да си тръгнете?