Когато миналото се връща на прага ти: Историята на една неделна сутрин

Звънецът разкъса неделната тишина като нож през плат. Седях на кухненската маса, с ръце около чашата с кафе, когато звукът ме накара да подскоча. За миг си помислих, че е някой от съседите – може би леля Сийка от третия етаж, която пак ще иска захар. Но когато отворих вратата, времето спря. Там стоеше той – Петър. Същият кафяв шлифер, същата торба с разпран шев, която беше взел в деня, когато си тръгна. Само очите му бяха други – по-тъмни, по-уморени, сякаш носеха година повече от календара.

– Мога ли да вляза? – попита тихо, почти шепнешком.

За миг не можех да издам звук. В гърдите ми се бореха гняв и копнеж, а в главата ми ехтяха думите, които никога не му казах. Пуснах го вътре. Въздухът между нас беше тежък, наситен с неизказани въпроси.

– Какво правиш тук? – прошепнах, сякаш се страхувах да не събудя спомените.

Петър остави торбата до вратата и се огледа из апартамента. Всичко беше същото – само че без него. Без неговите чорапи по пода, без смеха му в неделните сутрини.

– Липсваш ми… Липсва ми домът ни – каза той и гласът му потрепери.

– Домът ни? – повторих с горчивина. – Ти го напусна. Остави ме сама с всичко – със сметките, с децата, със страховете си.

Той се отпусна на стола срещу мен и скри лицето си в ръцете.

– Знам… Знам, че сгреших. Но… не можех повече. Всичко ме задушаваше – работата, парите, очакванията…

– А мен? Аз не те ли задушавах? – попитах през сълзи.

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник.

– Не теб… Себе си. Не знаех как да бъда мъжът, който ти трябваше. Който децата ни заслужават.

В този момент вратата на детската стая се отвори и малкият Даниел надникна сънено.

– Тате? – прошепна той, сякаш не вярваше на очите си.

Петър се разплака. Не бях го виждала да плаче от деня, когато почина баща му. Даниел се хвърли в прегръдките му, а аз стоях като вцепенена.

След малко и Мария излезе от стаята си. Тя беше по-голяма, вече тийнейджърка, и носеше в себе си цялата болка от раздялата ни. Погледна баща си с ледени очи.

– Защо се върна? Да ни напуснеш пак ли?

Петър се опита да я прегърне, но тя се дръпна.

– Не знам дали мога да ти простя – каза тя и се прибра в стаята си със силно трясване на вратата.

Останахме тримата на масата – аз, Петър и Даниел. Даниел държеше ръката на баща си и го гледаше с надежда. Аз усещах как старата болка се връща с пълна сила.

– Какво очакваш от мен? – попитах тихо.

– Втори шанс… Да опитаме отново. Знам, че не заслужавам прошка, но… ако можеш…

Погледнах го дълго. Спомних си всички безсънни нощи, когато се чудех къде е, дали е добре, дали мисли за нас. Спомних си как Мария плачеше всяка вечер и как Даниел питаше кога ще се върне татко му. Спомних си и как сама боядисвах стените в хола, как сама носех тежките торби от пазара, как сама се борех със страховете си.

– Не знам дали мога да ти простя – казах най-накрая. – Не знам дали мога да забравя всичко това…

Петър кимна разбиращо.

– Ще чакам. Колкото трябва…

Така мина денят – в мълчание, в погледи, в опити за разговори. Даниел не се отделяше от баща си, а Мария не излизаше от стаята си. Аз готвих обяда механично и се чудех какво ще стане утре.

Вечерта седнахме тримата на масата. Петър опита да разчупи тишината:

– Помниш ли първата ни среща? В Борисовата градина…

– Помня – отвърнах сухо. – Тогава вярвах, че любовта може да победи всичко.

Той въздъхна тежко.

– И аз вярвах… Но животът ни промени.

– Животът или ти? – попитах остро.

Той замълча. Даниел ни гледаше ту единия, ту другия.

– Мамо… ще остане ли татко? – попита тихо.

Не знаех какво да кажа. Не знаех дали мога пак да повярвам на този човек, който ме беше оставил сама в най-трудния момент от живота ми. Не знаех дали мога да простя предателството му.

През нощта лежах будна и слушах дишането на децата си. Петър спеше на дивана в хола. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Ще мога ли някога пак да му вярвам? Ще мога ли да бъда щастлива с него? Или трябва да продължа напред сама?

Сутринта го заварих в кухнята с чаша кафе в ръка. Погледна ме уморено и каза:

– Ще те чакам… колкото трябва.

Гледах го дълго и си мислех: Може ли една любов да оцелее след толкова болка? Може ли семейството ни да бъде цяло отново?

А вие какво бихте направили на мое място? Прошката ли е по-силна от болката?