Когато най-сетне станах майка: Борбата между любовта и разума

— Пак ли ще му позволиш да яде сладолед преди вечеря? — гласът на Даниел проряза кухнята като нож. Стоях до мивката, с лъжица в ръка, а Филип ме гледаше с огромните си кафяви очи, пълни с очакване.

— Само този път, Дани! — прошепнах, сякаш се оправдавах пред съдия. — Обеща, че ще си изяде супата после.

— Ти винаги казваш „само този път“. После пак и пак. Не виждаш ли, че го разглезваш? — Даниел хвърли поглед към мен, в който се четеше не само гняв, но и умора.

В този момент сякаш цялата тежест на годините без дете се стовари върху мен. Спомних си безбройните опити, инжекции, болници, сълзи по нощите. Спомних си как всяка майка в парка ми изглеждаше като враг, докато аз мечтаех за едно малко ръчиче в дланта си. А сега, когато най-сетне имах Филип, как да не му дам всичко?

— Мамо, може ли още една лъжичка? — Филип ме дръпна за ръкава.

— Може, слънчо — казах тихо и му подадох купичката.

Даниел въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останах сама с Филип и с вината си. Знаех, че Даниел е прав. Знаех го още от миналата седмица, когато майка ми — баба Мария — ми каза същото:

— Ирина, ти го държиш под похлупак. Светът няма да му прощава така лесно. Трябва да го научиш на ред.

— Мамо, ти не знаеш през какво минахме — отвърнах й тогава с треперещ глас. — Той е чудото ми.

— Чудото ти трябва да стане човек, не принц — каза тя строго.

Тези думи ме преследваха дни наред. Вечер, когато Филип заспиваше до мен, аз галех косата му и се чудех: дали наистина го развалям? Или просто наваксвам всички пропуснати години?

Веднъж го заведох в детската градина и чух как другите майки шушукат:

— Това е Ирина. Тя е на почти 40 и едва сега стана майка. Не може да му откаже нищо.

Усетих как бузите ми пламват. Филип се вкопчи в мен и не искаше да ме пусне. Възпитателката — госпожа Стефанова — се усмихна съчувствено:

— Ще свикне. Просто трябва да сте твърда.

Но как да бъда твърда? Как да кажа „не“ на детето, за което съм мечтала цял живот?

Една вечер Даниел се прибра по-рано. Намери ме в детската стая — Филип беше разпилял всички играчки по пода, а аз седях до него и строяхме кули от кубчета.

— Ирина, трябва да поговорим — каза той сериозно.

Погледнах го — очите му бяха уморени, но решителни.

— Не можем да продължаваме така. Ти го обичаш прекалено…

— Какво значи „прекалено“? — прекъснах го аз. — Може ли една майка да обича прекалено?

— Когато тази любов го прави неспособен да се справя сам — да, може.

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Винаги съм вярвала, че любовта е достатъчна. Но може би грешах.

Седмица по-късно Филип падна на площадката и се разплака. Хукнах към него, но една друга майка ме спря:

— Остави го да стане сам. Иначе винаги ще чака някой да го спаси.

Сърцето ми се сви. Гледах как Филип се изправя бавно, с насълзени очи. Погледна ме търсещо помощ, но този път само му кимнах окуражително:

— Можеш сам, мамо!

Той избърса сълзите си и продължи да играе. За първи път усетих гордост и болка едновременно.

Вечерта разказах на Даниел:

— Днес го оставих сам да се изправи…

Той ме прегърна:

— Това е първата крачка.

Но вътре в мен бушуваше буря. Всяко „не“ към Филип беше като нож в сърцето ми. Всяко ограничение — като предателство към мечтата ми за майчинство.

Понякога нощем лежа будна и слушам дишането му. Страхувам се — не само за него, а и за себе си. Страхувам се да не изгубя връзката ни. Страхувам се от деня, в който ще трябва да го пусна сам в света.

Майка ми често казва:

— Любовта е не само прегръдка, а и граница.

Опитвам се да го разбера. Опитвам се да намеря баланса между това да бъда нежна и строга. Понякога успявам — друг път се провалям.

Но всяка сутрин, когато Филип ме прегърне силно и прошепне „Обичам те, мамо“, си казвам: струва ли си всичко това? Дали някога ще намеря златната среда между любовта и разума?

А вие как мислите? Може ли една майка да обича прекалено? Или понякога любовта боли повече от липсата й?