Когато напуснах всичко: Писмо от Варна

– Не мога повече, Стефане! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на куфара така, сякаш от това зависеше животът ми. Стефан стоеше насреща ми, с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам невидима. Децата спяха в стаята до нас, а свекърва ми, баба Мария, вече беше станала и тихо бъркаше кафе в кухнята.

– Какво значи това? – попита той, сякаш не разбираше. – Ще излезеш за хляб ли? Или пак ще се върнеш след час?

– Не, този път няма да се върна. – Гласът ми беше чужд, студен и решителен. – Оставям ви. Оставям всичко.

Той не каза нищо. Само се обърна и затвори вратата след себе си. Чух как баба Мария шепне нещо на децата, които вече се бяха събудили. Сърцето ми се късаше, но не можех да остана. Не и след всичко, което преживях през последните години.

Излязох на улицата, поех дълбоко въздух и за първи път от години усетих как гърдите ми се изпълват със свобода и страх едновременно. Варна ме посрещна с мирис на море и обещание за ново начало. Наех малка стая в стара кооперация близо до Морската градина. Първите дни не можех да спя – сънувах децата, чувах гласа на Стефан, усещах погледа на баба Мария върху себе си.

Всяка сутрин пишех писмо до тях, но никога не го изпращах. Понякога се чудех дали някой изобщо забелязва отсъствието ми или вече са свикнали с празното място на масата.

Работех каквото намеря – чистех офиси, сервирах в малко кафене на „Княз Борис“, дори продавах сувенири на плажа. Вечер стоях сама в стаята си и се питах: „Това ли е свободата?“

Една вечер, докато миех чаши в кафенето, към мен се приближи една жена – Елена. Беше на моята възраст, с уморени очи и топла усмивка.

– Ти си нова тук, нали? – попита тя.

– Да… – отвърнах плахо.

– И аз избягах от мъжа си преди години. Не е лесно, но ще видиш – ще оцелееш. Просто не се връщай назад.

Тези думи ме удариха като шамар. През нощта плаках дълго – за себе си, за децата, за живота, който оставих. Но на сутринта станах с усещането, че може би има надежда.

Седмици по-късно получих първото писмо от Стефан. Беше кратко:

„Децата питат за теб. Майка ми казва, че си егоистка. Аз не знам какво да мисля.“

Смачках листа и го хвърлих в кошчето. После го извадих и го изгладих внимателно. Не можех да избягам от вината си. Всяка вечер си представях как децата ме чакат да ги завия, как Стефан гледа телевизия без мен до себе си. Но после си спомнях онези безкрайни дни на тишина, когато никой не ме питаше как съм, когато всичко беше рутина и задължения.

Един ден Елена ме покани у тях. Имаше две деца, които живееха с баща им в друг град. Говорихме до късно през нощта за това как обществото ни осъжда жените, които напускат семейството си. Как всички очакват да бъдем майки и съпруги до края на живота си, без значение какво чувстваме.

– Знаеш ли – каза тя – понякога трябва да избереш себе си. Иначе никой няма да го направи вместо теб.

Тези думи ме преследваха дни наред. Започнах да пиша дневник – за първи път от години се опитвах да разбера коя съм аз извън ролята на майка и съпруга.

Минаха месеци. Децата ми пратиха рисунки по пощата – слънце, къща и три човечета. На гърба пишеше: „Мамо, липсваш ни.“ Плаках цяла нощ.

Стефан не ми прости. Свекърва ми разказвала на всички съседи как съм ги изоставила – „като куче“. В квартала се носеха слухове: че съм избягала с друг мъж; че съм полудяла; че съм станала наркоманка.

Но аз всеки ден ставах по-силна. Намерих работа като администраторка в малък хотел и започнах да уча английски вечерно време. Запознах се с нови хора – някои ме разбираха, други ме осъждаха.

Понякога срещах майки в парка с децата им и усещах как болката ме пронизва като нож. Но после си спомнях защо напуснах: защото бях забравила коя съм; защото никой не ме чуваше; защото имах нужда да бъда жива.

Сега пиша това писмо от малката си стая във Варна. Все още ме боли за децата ми, за живота, който оставих. Но вече не се срамувам от избора си.

Може би някой ден ще намеря сили да се върна при тях – не като сянка на себе си, а като истинска майка и жена.

Питам се: Колко жени още ще трябва да избягат от собствения си живот, преди някой да ги чуе? А ти… би ли имала смелостта да избереш себе си?