Когато нашият семеен парцел стана чужда грижа

– Не може така, майко! Този парцел е наш! – гласът на Димитър трепереше, а очите му горяха от решителност. Стоях срещу него в кухнята, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Навън дъждът барабанеше по прозореца, а в мен бушуваше буря по-страшна от всяка стихия.

Върнах се мислено назад – в онези лета, когато с брат ми Иван тичахме боси по тревата на двора в Катуница. Баща ми, старият Георги, копаеше градината, а майка ми печеше чушки на огъня. Всичко беше просто и истинско. Но после дойде болестта на татко, сметките, безработицата… И се наложи да продадем парцела. Беше като да откъснеш парче от сърцето си и да го дадеш на непознат.

– Димитре, не разбираш… – прошепнах аз. – Не всичко може да се върне. Понякога трябва да оставиш миналото да си отиде.

Той се изсмя горчиво:
– Ти си се примирила! Аз не мога. Това е нашата земя! Там съм израснал, там искам да водя децата си. Как можа да я дадеш на чужди хора?

Сълзи напълниха очите ми. Не можех да му кажа истината – че тогава нямах избор. Че брат му беше болен, че банката ни гонеше… Че съм се молила всяка вечер да намеря друг изход. Но не намерих.

Димитър не знаеше всичко. За него това беше предателство.

– Знаеш ли кой я купи? – попита той рязко.
– Да… – отвърнах тихо. – Семейство Петрови. Бяха добри хора.
– Добри?! – гневът му избухна. – Те са я препродали на някакъв софиянец! Сега строи къща за гости и е заградил всичко! Не пуска никого дори до кладенеца!

Почувствах се като престъпник. Моят избор беше отнел нещо не само от мен, но и от него.

Седмици наред Димитър ходеше до Катуница, говореше с адвокати, разпитваше съседи. Всяка вечер се връщаше все по-ядосан и отчаян.

– Мамо, ще го съдя! Ще докажа, че сделката е била незаконна!
– Сине… – опитах се да го спра. – Не си причинявай това. Земята не си струва семейството.
– Ти не разбираш! – изкрещя той и тръшна вратата.

Следващите дни бяха като кошмар. Брат ми Иван се обади от Германия:
– Какво става там? Димитър ми писа, че ще вдига скандал на новия собственик!
– Не знам какво да правя… – признах аз.
– Кажи му да спре! Ще ни изложи пред цялото село!

Но Димитър не спря. Един ден дори отиде при новия собственик – някой си Калоян Маринов от София.

– Господине, тази земя е моя! – казал му Димитър.
– Имам всички документи – отвърнал спокойно Маринов. – Ако имате претенции, обърнете се към съда.
– Вие сте заградили кладенеца! Там цялото село идваше за вода!
– Това вече не е обществен кладенец. Купих го с имота.

Димитър се върна пребледнял и разтреперан.

– Мамо, той няма съвест! За него всичко е бизнес!

Вечерта седнахме на масата с мъжа ми Петър и започнахме да спорим:
– Трябваше ли да продаваме? – попита той тихо.
– Нямахме избор…
– А сега какво ще стане с Димитър? Ще се поболее от яд!

Дните минаваха в напрежение. Сестра ми Мария звънна:
– Чух, че Димитър е писал във Фейсбук за имота! Всички говорят!
– Не знам как да го спра…

Скоро цялото село шушукаше за нашия скандал. Старите съседи ме гледаха укорително на пазара:
– Как можа да дадеш земята на чужд човек?

Чувствах се виновна пред всички – пред баща си, пред децата си, пред селото…

Една вечер Димитър седна срещу мен със свити рамене:
– Мамо… Може би си права. Може би трябва да пусна миналото.
– Сине… Земята е важна, но ти си ми по-важен.

Той ме прегърна силно. За първи път от години усетих мир в душата си.

Но въпросът остана: Кога една земя престава да бъде просто имот и става част от душата ти? И струва ли си да жертваш семейството заради нея?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да се борите до край или щяхте да простите и да продължите напред?