Когато останах сам на морето: Историята на един баща, който забрави какво значи семейство

– Не мога повече, Мира! – изкрещях, докато чиниите дрънчаха по масата, а дъщеря ни Лили се сви в ъгъла на кухнята. – Имам нужда да остана сам, да си поема въздух, да помисля…

Мира ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен, дори когато мислех, че съм прав. – И какво ще стане с нас, Петре? – прошепна тя. – С Лили? С мен? Или вече не ти пука?

Не отговорих. Вътре в мен бушуваше буря, която не можех да овладея. Последните месеци бяха кошмар – работа до късно, сметки, които никога не стигаха, Лили боледуваше често, а Мира сякаш беше забравила как да се усмихва. Всичко се беше превърнало в рутина, в задушаваща сивота. Исках да избягам. Да избягам от себе си, от тях, от всичко.

На следващата сутрин стегнах една малка чанта, хвърлих я в багажника на стария Опел и потеглих към морето. Не казах на никого къде отивам. Просто изчезнах. По пътя радиото свиреше някаква стара песен на Васко Кръпката, а аз се чудех дали някой изобщо ще забележи, че ме няма. В главата ми ехтеше гласът на Мира: „С Лили? С мен? Или вече не ти пука?“

Когато пристигнах в Созопол, беше късен следобед. Морето беше спокойно, а въздухът миришеше на водорасли и пържена цаца. Настаних се в една малка стая под наем, с изглед към пристанището. За първи път от години се почувствах свободен. Излязох на плажа, събух обувките си и стъпих в хладния пясък. Вдишах дълбоко и се опитах да забравя всичко – Мира, Лили, сметките, караниците.

Първата вечер седнах сам в едно крайбрежно заведение. Поръчах си ракия и салата, слушах как в съседната маса някакви младежи се смеят и пеят. Чувствах се невидим. Никой не ме познаваше, никой не ме търсеше. Или поне така си мислех.

На втория ден започнах да усещам празнотата. Сутринта се събудих рано, излязох на терасата и гледах как рибарите излизат с лодките си. Спомних си как преди години водех Лили на риболов край язовира до село. Тя беше малка, но винаги се радваше, когато хванеше някоя дребна рибка. „Тате, виж! Аз съм най-добрата рибарка!“, викаше тя, а аз се смеех и я прегръщах. Кога за последно я прегърнах така?

Опитах се да се разсея – разходки по плажа, снимки на изгрева, разговори с непознати. Но колкото повече време минаваше, толкова по-силен ставаше гласът в главата ми: „Какво правиш тук, Петре? Защо избяга?“

На третата вечер телефонът ми звънна. Беше Мира. Не вдигнах. После получих съобщение: „Лили пита за теб. Кога ще се върнеш?“ Прочетох го десет пъти. Пръстите ми трепереха. Не знаех какво да отговоря. Не знаех дали изобщо искам да се върна.

Същата нощ сънувах Лили. Беше сама на плажа, търсеше ме, викаше ме, но аз не можех да помръдна. Събудих се с усещането, че се давя. Станах, облякох се и тръгнах безцелно из празните улици на града. В главата ми се въртяха думите на Мира: „С Лили? С мен? Или вече не ти пука?“

На четвъртия ден срещнах един старец, който продаваше миди на пазара. Заговорихме се. Разказах му, че съм дошъл сам, че имам семейство, но съм избягал. Той ме погледна с мъдри, уморени очи и каза: „Синко, морето е хубаво, но най-хубаво е да имаш кой да те чака у дома. Иначе си като лодка без котва.“

Тези думи ме удариха като шамар. Цял ден не можех да си намеря място. Спомних си първата ни среща с Мира, първата ни разходка по Витоша, първата целувка, първия смях на Лили. Всичко, което бях забравил, всичко, което бях приел за даденост.

Вечерта отново получих съобщение от Мира: „Лили има температура. Пита кога ще се прибереш.“ Този път не издържах. Обадих се. Гласът ѝ беше уморен, но тих: – Петре, Лили те чака. Аз също. Но ако не искаш да се върнеш, поне ми кажи.

– Връщам се, Мира. Връщам се веднага – казах, а сълзите ми се стичаха по лицето. За първи път от години плаках. Плаках за всичко изгубено, за всичко, което можех да изгубя.

На следващата сутрин потеглих обратно към София. По пътя мислех за всичко, което бях направил, за болката, която бях причинил. Когато влязох в апартамента, Лили спеше, а Мира седеше до леглото ѝ. Погледна ме, без да каже нищо. Просто ме прегърна. Прегърна ме така, както само тя можеше – с прошка, с любов, с надежда.

Седнах до леглото на Лили, погалих я по косата и си обещах, че никога повече няма да избягам. Че ще се боря за тях, за нас, за семейството ни. Защото, както каза старецът на пазара, най-хубаво е да имаш кой да те чака у дома.

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Колко често забравяме какво имаме, докато не го изгубим? Колко често бягаме от проблемите, вместо да ги решим заедно? Кажете ми, вие бягали ли сте някога от семейството си, за да разберете, че всъщност то е всичко, което имате?