Когато престанах да бъда домакиня на всички

– Божана, къде са ми чорапите? – гласът на съпруга ми Иван отекна из апартамента, докато аз стоях в кухнята, с ръце, потънали в сапунена вода. Дъщеря ми Мария се провикна от стаята си: – Мамо, пак не мога да намеря зарядното! – а синът ми Петър тръшна вратата: – Кога ще има вечеря? Гладен съм!

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Бях на 59 години и цял живот бях „домакинята на всички“. Винаги първа ставах, последна лягах. Работех като счетоводителка в малка фирма, но вкъщи бях готвачка, чистачка, психолог, шофьор, дори и банкомат. Никой не ме питаше как съм, дали имам нужда от нещо. Всички просто очакваха да съм там – готова да решавам чуждите проблеми.

Понякога се чудех кога точно се превърнах в сянка на самата себе си. Спомням си как като млада мечтаех да стана учителка по литература, да пиша стихове, да пътувам. Но животът ме завъртя – Иван настоя да остана вкъщи с децата, после парите не стигаха, после майка ми се разболя и трябваше да я гледам. Всичко беше „за малко“, но това „малко“ стана десетилетия.

– Божана, пак ли си забравила да купиш хляб? – Иван ме погледна с укор, докато вечеряхме. – Не може ли поне веднъж да помислиш за другите?

Тогава не издържах. Оставих лъжицата и казах тихо:
– А кой ще помисли за мен?

Всички млъкнаха. Мария ме изгледа странно, Петър се намръщи, а Иван само въздъхна:
– Пак ли започваш с твоите драми?

Тази нощ не можах да заспя. Слушах как дъждът барабани по прозореца и се чудех кога за последно съм правила нещо само за себе си. Не помнех. На сутринта телефонът звънна – беше сестра ми Лиляна:
– Божана, трябва ми помощ! Можеш ли да гледаш малкия довечера? Имам работа.

Погледнах телефона и за първи път не го вдигнах. Сърцето ми биеше лудо – чувствах се виновна, но и облекчена. Седнах на дивана и просто стоях. За първи път от години не правех нищо за никого.

Следващите дни бяха странни. Семейството ми беше объркано – Иван започна сам да си търси чорапите, Мария се научи да зарежда телефона си, а Петър дори опита да сготви макарони. Лиляна ми се обиди, майка ми ме нарече егоистка по телефона:
– Как можа така? Винаги си била опората на всички!

Но аз вече не можех да продължавам по старому. Започнах да излизам сама на разходки в Борисовата градина. Купих си книга и я четях в парка. Един ден дори отидох на кино сама – нещо, което винаги съм искала, но никога не съм си позволявала.

Скоро забелязах промяна у себе си – започнах да се усмихвам без причина. Вечерите вече не бяха изпълнени с нерви и умора, а с тишина и спокойствие. Иван първо беше раздразнен:
– Какво ти става? Да не си болна?

– Не съм болна – просто вече искам време за себе си.

Той замълча, но след няколко дни започна сам да предлага помощ вкъщи. Мария дойде при мен една вечер:
– Мамо, извинявай… Не съм осъзнавала колко много правиш за нас.

Петър също стана по-самостоятелен. Дори Лиляна след време ми се обади:
– Извинявай, Божана… Права си била – човек трябва да мисли и за себе си.

Сега вече знам какво е да имаш време само за себе си. Да седнеш на терасата с чаша чай и просто да слушаш птиците. Да излезеш навън не защото трябва, а защото искаш. Да чуеш собствените си мисли.

Понякога се питам защо толкова години живях само за другите? Защо в България жената винаги е длъжна да бъде всичко за всички? А кой ще бъде всичко за нея?

Може би е време повече жени като мен да спрат да вдигат телефона… Как мислите – заслужаваме ли най-накрая време само за себе си?