Когато разбрах, че детето ми не е мое: Историята на една българска майка

— Мамо, защо плачеш? — гласчето на малкия Даниел ме извади от унеса. Стоях на кухненската маса, стиснала чашата с чай така силно, че кокалчетата ми побеляха. Сълзите се стичаха по бузите ми, а в гърдите ми се бореха вина и гняв.

— Не плача, слънце. Просто… понякога на мама ѝ става тъжно — излъгах го, както съм лъгала и себе си през последните три години.

Всичко започна в онази студена декемврийска нощ в Майчин дом в София. След години на безплодие, инвитро процедури и отчаяние, най-накрая държах в ръцете си малкото вързопче щастие. Виктория — така я нарекохме с Иван. Беше най-красивото бебе на света, с тъмни очи като моите и усмивка като неговата. Или поне така си мислех.

Седмици по-късно, когато вече бяхме у дома, започнах да усещам нещо странно. Бебето не приличаше нито на мен, нито на Иван. Майка ми го спомена първа:

— Вики, сигурна ли си, че всичко е наред? Бебето има светли очи… А и нослето му е съвсем различно.

— Глупости! — изсмях се нервно. — Всички бебета се променят.

Но съмнението се загнезди в мен като отрова. Минаха месеци. Една вечер Иван се прибра от работа и ме намери разплакана над леглото на Виктория.

— Какво има? — попита той тихо.

— Иван… мисля, че нещо не е наред. Трябва да направим ДНК тест.

Той ме погледна така, сякаш съм полудяла. Но накрая се съгласи. Седмица по-късно телефонът звънна. Гласът отсреща беше хладен и делови:

— Госпожо Георгиева, резултатите показват, че няма биологична връзка между Вас и детето.

Светът ми се срина. Не помня как съм стигнала до болницата. Не помня как съм крещяла на акушерките, как съм искала да видя директорката. Само помня празнотата в гърдите си и ужаса в очите на Иван.

Започнаха разследвания. Оказа се, че в нощта на раждането е имало смяна на персонала и две бебета са били разменени по погрешка. Другото семейство — Мария и Петър от Перник — също били съсипани. Техният син бил нашият биологичен син.

Срещнахме се в една малка стая в болницата. Мария беше пребледняла, а Петър стискаше ръката ѝ до болка.

— Какво ще правим? — попита тя с треперещ глас.

— Не знам — отвърнах аз. — Обичам Виктория като свое дете… Но искам да познавам и истинския си син.

Започнаха безкрайни разговори с психолози, социални работници и адвокати. Всеки имаше мнение какво е „най-доброто за децата“. Но никой не можеше да ми каже как да разкъсам сърцето си на две.

Всяка вечер гледах Виктория как спи и се чудех: ако я върна, ще я предам ли? Ако я задържа, ще лиша ли сина си от майка му?

Иван беше категоричен:

— Тя е нашето дете! Кръвта не значи нищо!

Но аз не можех да спя. Всяка нощ сънувах друго бебе — момче с моите очи и усмивката на Иван.

Един ден Мария ми се обади:

— Вики, не мога повече… Искам да видя сина си. Моля те…

Срещнахме се в парка. Двете държахме децата си за ръце и ги гледахме как играят на люлките. Беше абсурдно — две майки, две деца, две разбити семейства.

— Мислиш ли някога да ги разменим? — попита тя тихо.

— Не знам… — прошепнах аз. — Как се прави такова нещо?

В следващите месеци започнахме да се виждаме все по-често. Децата свикнаха една с друга, а ние с Мария станахме приятелки по неволя. Понякога си мисля, че само тя разбира болката ми.

След година решихме да кажем истината на децата. Събрахме ги в хола ни — Виктория вече беше на четири, а Даниел — на три и половина.

— Милички — започнах аз със задавен глас — има нещо важно, което трябва да знаете…

Думите заседнаха в гърлото ми. Иван ме хвана за ръката.

— Вие сте специални деца — каза той. — Имате две майки и двама татковци, които ви обичат безкрайно много.

Виктория ме погледна с големите си очи:

— Мамо, ти винаги ли ще ме обичаш?

Прегърнах я силно:

— Завинаги, слънце мое.

С времето намерихме свой начин да бъдем семейство — различно от другите, но истинско. Понякога хората ни гледат странно или шушукат зад гърба ни. Но аз знам едно: любовта не се мери с кръв или документи.

Понякога нощем още плача за изгубеното време със сина си. Понякога се чудя дали направих правилния избор. Но когато видя Виктория и Даниел да се смеят заедно, знам, че понякога животът ни поднася най-големите изпитания именно за да ни научи какво значи истинска любов.

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да върнете детето си или бихте го задържали? Може ли едно сърце да обича две деца еднакво силно?