Когато разбрах за сватбата на сина си от съседката: Историята на Мария и мълчанието в семейство Попови

– Мария, честито! Ще ставаш свекърва! – гласът на леля Пенка от втория етаж ме удари като гръм посред бял ден. Стоях пред входа с торбите от пазара и не разбирах какво ми говори.

– Какво? – едва изрекох, усещайки как кръвта ми се смразява.

– Ами, нали Петър ще се жени! Цялата кооперация вече знае. Много хубаво момиче си е намерил, казват, че работи в банката до площада.

Торбите се изплъзнаха от ръцете ми и доматите се разпиляха по стълбите. Сърцето ми туптеше в гърлото. Петър… моят син… сватба? Без да ми каже? Без дори намек?

Влязох вкъщи като в сън. Апартаментът беше тих, само часовникът тиктакаше зловещо. Седнах на дивана и се загледах в снимката на Петър от абитуриентската му вечер. Усмихваше се така широко, а аз го държах за ръка. Кога се отдалечихме толкова? Кога станахме чужди?

Телефонът ми лежеше на масата като обвинителен пръст. Взех го, написах съобщение: „Петре, вярно ли е, че ще се жениш?“ Изтрих го. Какво да кажа? Как да попитам собствения си син защо не ми е казал?

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях последния ни разговор. Беше преди месец. Дойде за малко, остави някакви документи, каза, че бърза. Не ме погледна в очите. Аз пак го попитах кога ще си намери момиче, а той само въздъхна и излезе.

На сутринта реших – няма да чакам повече. Облякох най-хубавата си рокля, сложих червило и тръгнах към офиса на банката до площада. Сърцето ми биеше лудо. Влязох вътре и попитах на гишето:

– Извинете, работи ли тук една Марияна? – гласът ми трепереше.

Момичето зад стъклото ме изгледа странно.

– Да, но днес е в обедна почивка.

Седнах на пейката отвън и зачаках. След половин час я видях – висока, стройна, с дълга тъмна коса и топли очи. Говореше по телефона и се смееше. Познах я веднага – това беше момичето от снимките във фейсбука на Петър.

Станах и я пресрещнах.

– Извинявай, ти ли си Марияна?

Тя ме погледна изненадано.

– Да… Вие сте?

– Аз съм майката на Петър.

Очите ѝ се разшириха.

– Много се радвам да се запознаем! – каза тя смутено. – Петър ми е говорил много за вас…

– Наистина? – не можах да скрия горчивината в гласа си.

Настъпи неловко мълчание. Тя наведе глава.

– Госпожо Попова… Знам, че трябваше той да ви каже. Но… той много се страхуваше как ще реагирате.

– Защо? Аз съм му майка! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

Марияна въздъхна.

– Петър казва, че винаги сте имали големи очаквания към него. Че се страхува да не ви разочарова…

Седнах обратно на пейката, сякаш краката ми отказаха. В главата ми кънтяха думите ѝ: „страхува се да не ви разочарова“.

Вечерта Петър ми се обади. Гласът му беше тих.

– Мамо… Марияна ми каза, че сте се видели.

– Да, видяхме се – отвърнах сухо.

– Извинявай… Не знаех как да ти кажа. Всичко стана толкова бързо…

– Толкова ли съм страшна? Толкова ли съм лоша майка?

От другата страна настъпи тишина.

– Не си лоша майка… Просто… понякога ме задушаваш с тревогите си. Исках сам да взема решение за живота си.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите.

– Петре… Аз само исках най-доброто за теб…

– Знам, мамо. Но понякога най-доброто е просто да ме оставиш да бъда себе си.

На следващия ден той дойде у дома с Марияна. Седнахме тримата на масата – аз с треперещи ръце сипвах кафе, а те се държаха за ръце под масата. Говорихме дълго – за детството му, за мечтите му, за страховете ми. За първи път го чух истински – не като момчето, което трябва да следва моите правила, а като мъж със свой път.

Сватбата беше малка, само с най-близките хора. Плаках от щастие и тъга едновременно – щастлива, че синът ми е намерил любовта си; тъжна, че трябваше да науча това от съседката.

Сега често си мисля: колко думи останаха неизказани между нас? Колко пъти мълчанието ни разделяше повече от всяка караница? Ако можех да върна времето назад, бих ли го прегърнала по-силно и бих ли го изслушала повече?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Кога мълчанието в семейството става по-страшно от всяка истина?