Когато родителите си тръгнат, остава само тишината. Дали си струваше да се инатим?

— Не, Мария, казах ти вече, няма да ги поканя! — Гласът на Габриел трепереше от гняв, а очите му бяха пълни с болка, която не искаше да ми покаже. Стоях срещу него в малката ни кухня, с ръце, стиснати в юмруци, и се опитвах да не заплача. Беше само месец преди сватбата ни, а между нас вече се беше настанила сянката на нещо, което не разбирах напълно.

— Габриел, моля те… Това е сватбата ти. Родителите ти са част от живота ти, независимо какво се е случило. — Гласът ми беше тих, почти шепот, но той не ме чу. Или не искаше да ме чуе.

— Те не са част от живота ми, Мария! — изкрещя той и удари по масата. — Отдавна не са. Не и след онова, което ми причиниха. Не и след като ме изгониха от вкъщи, защото не исках да стана счетоводител като баща ми. Не и след като ми казаха, че си губя времето с музиката и с теб!

Тогава разбрах, че болката му е по-дълбока, отколкото съм си представяла. Опитах се да го прегърна, но той се отдръпна. В онази нощ заспахме с гръб един към друг, а между нас остана само тишината.

Сватбата ни беше красива, но празна. Майка ми плака от радост, баща ми се гордееше, приятелите ни танцуваха до зори. Но на масата, където трябваше да седят родителите на Габриел, имаше само два празни стола. Поглеждах ги през цялата вечер и усещах как нещо тежко се настанява в сърцето ми. Габриел се усмихваше, но очите му бяха празни.

Минаха години. Родихме две деца — Виктор и Елица. Животът ни беше изпълнен с обикновени радости и тревоги: първите стъпки, първите думи, безсънните нощи, смехът и сълзите. Но винаги, когато идваше време за семейни празници, усещах липсата на нещо. Или по-скоро — на някого.

— Мамо, защо дядо и баба от тати никога не идват? — попита ме веднъж Виктор, когато беше на пет. Сърцето ми се сви, а Габриел, който чу въпроса, стана и излезе от стаята. Не знаех какво да кажа на сина си. Как да обясня на едно дете, че възрастните понякога са по-упорити и от най-непослушните малчугани?

Понякога, когато Габриел мислеше, че не го виждам, гледаше стари снимки от детството си. Виждах как очите му се пълнят със сълзи, които никога не позволяваше да се търкулнат. Опитвах се да говоря с него, но той винаги сменяше темата или се затваряше в себе си.

Една вечер, когато децата вече спяха, седнах до него на дивана. — Габриел, не мислиш ли, че е време да им простиш? Не заради тях, а заради себе си. И заради децата ни. Те заслужават да познават баба си и дядо си.

Той ме погледна дълго, после въздъхна тежко. — Не знам дали мога, Мария. Не знам дали имам сили да се върна назад. Толкова години мълчание… Толкова думи, които никога не бяха казани. Как да започна отначало?

— Просто опитай — прошепнах. — Понякога едно „извинявай“ е достатъчно, за да се отвори врата, която сме мислили за завинаги затворена.

Минаха още месеци. Габриел не говореше за родителите си, но усещах, че нещо в него се променя. Един ден, докато приготвях вечеря, телефонът иззвъня. Беше майка му — госпожа Стефанова. Гласът ѝ беше треперещ, несигурен.

— Мария, извинявай, че се обаждам така… Просто… Моля те, кажи на Габриел, че баща му е в болница. Не е добре. Ако иска да го види… — Гласът ѝ се прекъсна от сълзи.

Сърцето ми се сви. Казах на Габриел, а той пребледня. Не каза нищо, просто взе якето си и излезе. Върна се късно през нощта, с подпухнали очи и треперещи ръце. Не говорихме. Само го прегърнах.

На следващия ден ми разказа всичко. Баща му лежал в болничното легло, слаб и променен. Погледнал го и прошепнал: — Прости ми, сине. Много съжалявам. — Габриел не издържал и се разплакал като дете. Прегърнали се. Всички думи, които не бяха казани през годините, се изляха в сълзи и прошка.

Баща му почина след седмица. Погребението беше тихо, скромно. Габриел държеше ръката ми през цялото време. Майка му ни покани у тях след това. За първи път от години седнахме всички заедно на масата. Децата се запознаха с баба си. В очите на Габриел видях нещо ново — облекчение, но и тъга за изгубеното време.

Сега, когато вечер седя сама и гледам как децата ми играят, се питам: струваше ли си всичко това? Дали гордостта и обидата са по-важни от любовта и прошката? Колко още семейства ще се разпадат заради думи, които никога не са били изречени?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да настоявам повече, да се боря по-силно за помирението? Или просто трябваше да оставя нещата да се случат по своя път? Какво мислите вие — заслужава ли си да се борим за семейството, дори когато всичко изглежда изгубено?