Когато съпругът ми забрави нашето семейство заради брат си

— Пак ли ще вечеряш там? — гласът ми трепери, докато гледам как Петър прибира якето си от закачалката. Вече трети път тази седмица той ще вечеря при снаха си, а аз оставам сама с децата.

Петър не ме поглежда. — Трябва да помогна на Мария. Децата ѝ са още малки, а тя е сама. — Гласът му е равен, почти студен.

— А нашите деца? — прошепвам, но той вече е затворил вратата след себе си.

Преди шест месеца всичко беше различно. Братът на Петър, Ивайло, загина в катастрофа на магистралата край Пловдив. Остави след себе си Мария и две малки деца — Дани и Калина. Болката беше огромна за всички ни, но най-вече за Петър. Те бяха неразделни — двама братя, израснали в малко село до Стара Загора, преминали през всичко заедно.

В началото разбирах нуждата му да бъде до Мария и племенниците си. Помагах с каквото мога — носехме храна, гледахме децата, дори прекарахме Коледа заедно. Но с времето Петър започна да прекарва все повече време там. Всяка вечер се прибираше късно, често носеше покупки за тях, а нашите деца — Лили и Мартин — започнаха да питат защо татко не е вкъщи.

— Мамо, татко пак ли е при леля Мария? — попита Лили една вечер, докато оправяхме масата.

— Да, мило. Помага им — отвърнах, опитвайки се да скрия сълзите си.

— А на нас кой ще помогне? — прошепна тя и това ме разби.

Опитах се да говоря с Петър. Една вечер го изчаках да се прибере. Беше почти полунощ.

— Трябва да поговорим — казах твърдо.

Той въздъхна уморено и седна срещу мен.

— Знам какво ще кажеш. Но не мога да ги оставя сами. Ивайло ми беше брат! Обещах му винаги да се грижа за семейството му.

— А нашето семейство? Ние също имаме нужда от теб! Лили плаче всяка вечер, Мартин не иска да ходи на училище… Аз… аз се чувствам невидима! — гласът ми се пречупи.

Петър замълча дълго. После само каза:

— Ще се оправят нещата. Просто трябва още малко време.

Но времето минаваше, а нищо не се променяше. Започнах да усещам как между нас зее пропаст. Вечерите ни бяха тихи, децата ставаха все по-замкнати. Дори майка ми забеляза промяната.

— Не може така, Цвети — каза ми тя една неделя, докато пиехме кафе на терасата. — Трябва да поставиш граници. Петър има семейство тук!

Но как да поставя граници на човек, който е разкъсан между дълга към брат си и любовта към собственото си семейство?

Една вечер Лили получи температура. Звъннах на Петър — беше при Мария, както обикновено.

— Моля те, ела вкъщи! Лили е зле! — гласът ми беше отчаян.

— Не мога сега, Калина има кошмари и не може да заспи без мен… Ще се прибера по-късно — отвърна той.

Тогава не издържах. Събрах багажа на децата и отидох при майка ми. Оставих му бележка: „Трябва да решиш къде ти е домът.“

Два дни по-късно Петър дойде при нас. Изглеждаше уморен и състарен.

— Цвети… Не знам какво да правя. Чувствам се виновен за всичко… Ако оставя Мария сама, ще предам Ивайло. Ако остана тук, предавам вас…

— Никой не ти иска жертвата, Петре! Просто бъди баща на децата си! Бъди съпруг! Не можеш да спасиш всички…

Той заплака за първи път от години. Прегърнах го силно, но болката остана между нас като невидима стена.

Сега живеем в някакво странно примирие. Петър се опитва да бъде повече с нас, но всеки път когато телефонът звънне и види името на Мария, очите му потъмняват от вина.

Понякога се чудя: колко може да понесе едно семейство? Кога помощта към другите се превръща в предателство към най-близките ти?

А вие как бихте постъпили? Колко дълго бихте чакали човека до вас да се върне истински у дома?