Когато съпругът остане при майка си: История за изгубената опора и търсенето на собствената сила

— Пак ли ще вечеряме сами, мамо? — попита малкият ми син Даниел, докато гледаше към вратата с надежда.

Погледнах го и се опитах да скрия болката в гласа си:
— Татко има работа при баба ти, миличък. Ще се върне по-късно.

Истината беше, че Иван отново беше останал при майка си. Не за първи път. Не и за последен. Вече не помня кога започна всичко — може би още от първите ни дни като семейство. Тогава мислех, че е нормално да помага на майка си, че е добър син. Но с времето разбрах, че аз и Даниел винаги ще сме на второ място.

— Мария, не разбираш — казваше ми Иван, когато се опитвах да говоря с него. — Майка ми е сама, тя няма никого освен мен. Не мога да я оставя.

— А нас можеш ли? — питах го тихо, но той не чуваше или не искаше да чуе.

Майка му, леля Станка, беше от онези жени, които умеят да държат сина си близо до себе си. Всеки ден му звънеше по няколко пъти, винаги имаше нужда от нещо — да ѝ купи хляб, да ѝ оправи телевизора, да ѝ смени крушката. Понякога имах чувството, че съм невидима в собствения си дом.

— Иванчо, пак ли ще оставиш майка си сама? — чувах гласа ѝ по телефона. — Знаеш ли колко ми е тежко?

Той тръгваше веднага, без да се замисли. А аз оставах с Даниел и празната маса. Празни бяха и думите между нас. Опитвах се да говоря с Иван, да му обясня как се чувствам:

— Имаме нужда от теб. Семейството ти сме ние.

— Мария, ти си силна жена. Ще се справиш — отговаряше той и затваряше вратата след себе си.

Вечерите ставаха все по-дълги и самотни. Даниел започна да пита все по-рядко за баща си. Аз започнах да се питам дали изобщо имам семейство или просто съм част от някакъв фон за чужд живот.

Една вечер не издържах. Отидох при леля Станка. Посрещна ме с ледена усмивка:

— Какво има, Мария? Да не си дошла да ми вземеш сина?

— Искам само да поговорим — казах тихо.

— Няма какво да говорим. Иван е мой син и винаги ще бъде до мен. Ти си му жена, но аз съм му майка.

Почувствах се като натрапница в собствения си живот. Върнах се у дома със сълзи в очите. През нощта не можех да заспя. Въртях се в леглото и мислех: „Колко още мога да издържа така?“

На следващия ден Иван се прибра късно. Беше уморен и раздразнен.

— Защо ходи при майка ми? — попита ме остро.

— Защото исках да разбера дали някога ще бъдем истинско семейство — отвърнах му със задавен глас.

Той замълча. За първи път видях съмнение в очите му.

Дните минаваха в напрежение. Леля Станка започна да ми звъни:

— Мария, защо настройваш Иван срещу мен? Ти никога няма да бъдеш като мен!

Не ѝ отговарях. Нямах сили за битки. Започнах да се затварям в себе си. Единствената ми опора беше Даниел. Виждах как страда, как му липсва баща му.

Една вечер седнах до него на леглото.

— Мамо, татко вече не ни обича ли? — попита ме той със сълзи в очите.

Прегърнах го силно:
— Обича ни, миличък… Просто понякога възрастните забравят кое е най-важното.

Тогава реших, че повече няма да чакам чудо. Започнах да мисля за себе си — за това коя съм и какво заслужавам. Записах се на курс по рисуване, започнах да излизам с приятелки, намерих нова работа на половин ден. Постепенно започнах да усещам себе си отново жива.

Иван забеляза промяната.

— Какво става с теб? — попита ме една вечер.

— Живея — отвърнах му спокойно. — Искам да бъда щастлива.

Той ме гледаше дълго, сякаш виждаше непознат човек пред себе си.

— Ами аз? — прошепна той.

— Ти трябва сам да решиш къде ти е мястото — казах му тихо.

Не знам как ще завърши тази история. Може би Иван ще остане завинаги при майка си. Може би някой ден ще избере нас. Но вече знам едно: аз заслужавам повече от празни обещания и вечна самота.

Понякога се питам: Колко жени още живеят така — в сянката на чужда майчина обич? Колко от нас чакат някой друг да ги направи щастливи?