Когато съпругата ми се промени: Историята на един брак на кръстопът

– Пак ли ще ходиш при Деси? – попитах я с пресъхнало гърло, докато тя нервно тъпчеше чантата си с някакви кутии с храна.
– Да, защо? Деси има нужда от помощ. Не виждаш ли колко е изморена с близнаците? – отвърна Мария, без да ме погледне.

Това беше третият път тази седмица. Дъщеря ни Деси живее в Люлин с мъжа си и двете си малки деца. Синът ни, Стефан, е в Студентски град – уж самостоятелен, но Мария все по-често намираше повод да му занесе домашна манджа или да му изпере дрехите. Винаги е била грижовна майка, но напоследък нещо се беше променило. Тя не просто помагаше – тя настояваше да бъде нужна.

Преди година не беше така. Вечерите ни минаваха тихо – гледахме новините, обсъждахме деня, спорехме за глупости. Понякога излизахме на разходка в парка „Заимов“, хранехме гълъбите и се смеехме на старите си шеги. Но сега Мария сякаш не можеше да стои на едно място. Винаги бързаше нанякъде – при децата, при съседката, в пенсионерския клуб.

– Не мислиш ли, че прекаляваш? – опитах се да прозвучи спокойно.
– Прекалявам? А ти какво правиш по цял ден? Седиш пред телевизора и мърмориш! – избухна тя.

Усетих как гневът ми се надига. Не беше честно. Работих цял живот като техник в „Софарма“, пенсионирах се преди две години. Мислех, че най-накрая ще имаме време един за друг. Вместо това Мария сякаш се изплъзваше от мен.

Вечерта седях сам на масата. Чувах как часовникът тиктака и се чудех къде сбъркахме. Когато Мария се прибра, беше уморена, но очите ѝ светеха.

– Деси каза, че без мен нямаше да се справи – прошепна тя и се усмихна.

– А аз? Аз не ти ли трябвам вече? – попитах тихо.

Тя замълча. За първи път видях колебание в погледа ѝ.

– Не знам… – отвърна след минута. – Чувствам се… ненужна тук. Децата ме имат нужда. Ти… ти си добре и без мен.

Тези думи ме удариха като шамар. Как така съм добре без нея? Та тя е въздухът ми! Но не го казах. Вместо това станах и излязох на балкона. София нощем е тиха и студена през март. Гледах светлините и мислех за младостта ни – как танцувахме в студентския стол, как строяхме живота си тухла по тухла.

На следващия ден реших да поговоря със сина ни Стефан.

– Тате, мамо просто търси смисъл – каза той. – Вие двамата винаги сте били заети с нас, с работата… Сега всичко е различно.

– А аз? Аз какво да правя? – попитах го отчаяно.
– Говори с нея. Покажи ѝ, че още има място до теб.

Вечерта купих цветя – лалета, любимите ѝ. Сготвих мусака и сложих масата за двама. Когато Мария се прибра, я посрещнах с усмивка.

– Защо си се постарал толкова? – попита тя подозрително.
– Защото ми липсваш – казах просто.

Тя седна срещу мен и за първи път от месеци вечеряхме заедно без напрежение. Говорихме дълго – за страховете ѝ, за усещането за празнота, което я глождело откакто децата пораснаха и животът ни стана тих и предвидим.

– Страх ме е да остарея ненужна – призна тя през сълзи.
– Аз също – отвърнах. – Но можем да остареем заедно… ако поискаш.

След тази вечер нещата не станаха магически по-лесни. Мария продължи да помага на децата, но започнахме да правим повече неща заедно – разходки в планината, кино в „Одеон“, понякога просто седяхме и слушахме старите си плочи на Щурците.

Понякога пак се караме. Понякога пак се чувствам излишен. Но вече знам – кризата на средната възраст не е само нейна или моя. Това е нашият общ страх от самота, от забрава, от това да изгубим смисъла си един за друг.

Сега често се питам: Колко често забравяме да кажем на човека до нас, че още го обичаме? Колко лесно допускаме тишината да ни раздели? Може би не е късно да започнем отново… Как мислите вие?