Когато съседите ми казаха истината: Историята на една разбита доверие

– Ели, трябва да ти кажа нещо… – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ се стрелкаха към входа на блока, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе. Беше късен следобед, слънцето вече се скриваше зад панелките, а аз се прибирах от работа, уморена и с мисли за вечерята. Не очаквах нищо особено – просто още един ден от живота ми. Но думите ѝ ме удариха като шамар.

– Петър… твоят Петър… виждам го често с една жена. Водеше я у вас, когато те няма. Не искам да се бъркам, но ти си ми приятелка…

В първия миг не можех да повярвам. Усетих как кръвта ми се качва в главата, ръцете ми изстинаха. Погледнах Мария – тя беше искрена, но и притеснена. Може би се страхуваше да не развали нещо между нас, но вече беше късно. Сърцето ми започна да бие лудо.

– Сигурна ли си? – прошепнах едва доловимо.

– Виждала съм ги няколко пъти. Не знам какво става вътре, но… – тя сви рамене и ме погледна със съчувствие.

Влязох в апартамента като в чуждо място. Всичко ми изглеждаше различно – снимките по стените, чашите на масата, дори миризмата на вечеря, която Петър беше оставил за мен. Седнах на дивана и се загледах в една точка. Мислите ми се блъскаха една в друга: „Може би Мария греши? Може би е някакво недоразумение? Но защо тогава усещам тази болка?“

Вечерта Петър се прибра по-късно от обикновено. Влезе с обичайната си усмивка, целуна ме по челото и попита:

– Как беше денят ти?

– Нормален – отвърнах сухо и го наблюдавах внимателно. Той не забеляза нищо странно в поведението ми.

През следващите дни започнах да го следя с поглед, да подслушвам разговорите му по телефона, да проверявам джобовете му за бележки или следи от парфюм. Чувствах се като чужденец в собствения си дом. Всяка негова усмивка ме караше да се питам дали е истинска или е маска.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът му иззвъня. Видях непознат женски номер и сърцето ми се сви. Петър влезе в кухнята и веднага грабна телефона.

– Кой беше? – попитах уж невинно.

– А, някаква колежка от работа… – отвърна той и избягна погледа ми.

Тогава разбрах – нещо наистина не беше наред.

На следващия ден реших да остана вкъщи под предлог, че съм болна. Петър излезе сутринта, а аз останах сама с мислите си. Около обяд чух стъпки по стълбите и тихо надникнах през шпионката. Видях го – Петър отключваше вратата с непозната жена до себе си. Тя беше млада, с дълга тъмна коса и носеше букет цветя.

Стоях като вцепенена. Не знаех какво да направя – да изляза и да ги конфронтирам? Да се престоря, че нищо не знам? Сълзите напираха в очите ми.

След около час чух как вратата се затваря и двамата излизат. Изчаках още малко и влязох в хола. На масата стоеше бележка: „Благодаря ти за всичко!“ – с женски почерк.

Вечерта Петър се прибра както обикновено. Седнахме на масата за вечеря и аз не издържах:

– Петре, трябва да поговорим.

Той ме погледна изненадано:

– Какво има?

– Знам, че водиш друга жена у дома ни. Видях ви днес.

Тишината беше оглушителна. Петър пребледня, после се опита да се усмихне:

– Ели… не е това, което си мислиш…

– Не ме лъжи! – извиках през сълзи. – Защо? Как можа?

Той замълча дълго, после въздъхна:

– Не знам как стана… Запознахме се на работа, тя беше самотна… Аз просто… почувствах се забравен тук, между нас всичко е станало рутина…

– А аз? Аз какво съм за теб? – гласът ми трепереше от болка.

Той не отговори. Само наведе глава.

След този разговор всичко между нас се промени. Живеехме като непознати под един покрив. Майка ми настояваше да го напусна веднага:

– Ели, гордостта ти е по-важна! Не позволявай да те тъпчат!

Сестра ми пък ме убеждаваше да му дам втори шанс:

– Хората грешат… Може би ще осъзнае какво губи.

Аз самата не знаех какво да правя. Всяка вечер плачех тихо в леглото си, а сутрин ставах с усещането за празнота.

Съседите започнаха да ме гледат със съжаление или любопитство. В магазина жените шушукаха зад гърба ми: „Горката Ели… Видя ли какво ѝ направи Петър?“

Дните минаваха бавно и тежко. Един ден седнах на пейката пред блока и заплаках безутешно. До мен седна баба Станка от първия етаж:

– Мило дете, животът е труден. Понякога трябва да простиш, понякога трябва да си тръгнеш. Но никога не забравяй себе си.

Тези думи ме накараха да се замисля. Дали мога да простя? Дали ще намеря сили да започна отначало?

Сега стоя пред огледалото и гледам отражението си – уморено лице, но с искрица надежда в очите.

Мога ли някога отново да вярвам? Или предателството остава завинаги между двама души? Какво бихте направили на мое място?