Когато съседката ти отваря очите: Истината, която не исках да знам

– Мариела, трябва да ти кажа нещо. Не мога повече да мълча. – Гласът на леля Сийка, съседката от третия етаж, трепереше, докато ме спря пред входа. Беше късен следобед, а аз се прибирах от работа, уморена и с мисли за вечерята и домашните на децата. Ключовете ми дрънчаха в ръката, а сърцето ми изведнъж заби лудо.

– Какво има, лельо Сийке? – опитах се да се усмихна, но нещо в погледа ѝ ме накара да изтръпна.

– Не е моя работа, ама… Видях твоя Стефан с онази новата от блока отсреща. Не веднъж. И не изглеждаха като просто съседи…

Светът ми се срина за секунди. В ушите ми заглъхна, а думите ѝ се забиха като нож в гърдите ми. Стефан – моят Стефан, с когото сме заедно от студентските години, бащата на децата ми, човекът, на когото вярвах безрезервно. Не можех да повярвам.

– Сигурна ли си? Може би си се объркала… – прошепнах, но вече знаех, че не е така. Леля Сийка никога не говореше празни приказки.

– Мариела, зная какво видях. Държаха се за ръце, смяха се… После ги видях как излизат от колата му късно вечерта. Не исках да ти казвам, ама не мога да гледам как страдаш и нищо да не направя.

Благодарих ѝ с пресипнал глас и се качих по стълбите като в сън. Вратата на апартамента хлопна зад мен и аз се свлякох на пода в коридора. Децата гледаха телевизия в хола, а аз се опитвах да събера мислите си. Какво да правя? Да го попитам директно? Да се преструвам, че нищо не знам?

Вечерта мина като на забавен кадър. Стефан се прибра по-късно от обикновено, целуна ме по челото и каза:

– Извинявай, задържаха ме в офиса. Много работа напоследък.

Погледнах го в очите и за първи път не видях онзи топъл блясък, който ме караше да се чувствам сигурна. Видях умора… или беше вина?

– Всичко наред ли е? – попита той.

– Да… Просто съм уморена – излъгах.

През нощта не мигнах. Въртях се в леглото и слушах равномерното му дишане до мен. В главата ми ехтяха думите на леля Сийка. На сутринта реших – трябваше да разбера истината сама.

Следващите дни бяха кошмар. Започнах да го следя – не буквално, но обръщах внимание на всичко: кога излиза, кога се връща, как говори по телефона. Забелязах как често получава съобщения късно вечер, как се усмихва загадъчно на екрана на телефона си. Един ден го видях през прозореца как говори с жената от блока отсреща – Даниела, новодошлата счетоводителка. Смяха се, тя го докосна по ръката… Сърцето ми се сви.

Събрах смелост и една вечер му казах:

– Стефане, трябва да поговорим сериозно.

Той ме погледна изненадано:

– Какво има?

– Има ли нещо между теб и Даниела?

Замръзна. За миг видях паника в очите му.

– Какви ги говориш? – опита се да се засмее.

– Не ме лъжи! Видях ви! И не само аз…

Тишината беше оглушителна. След няколко секунди той въздъхна тежко:

– Мариела… Не знам как стана. Не исках да те нараня…

Сълзите ми потекоха сами. Всичко рухна – доверието, сигурността, мечтите ни заедно. Той започна да обяснява – бил объркан, чувствал се недооценен у дома, искал нещо ново… Клишета! А аз? Аз къде бях през всичките тези години?

Последваха дни на мълчание и напрежение у дома. Децата усещаха всичко – по-малката ми дъщеря ме попита една вечер:

– Мамо, защо си тъжна? Тате пак ли ще спи на дивана?

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на дете защо светът ни се разпада?

Майка ми настояваше да простя:

– Всички мъже са такива! Помисли за децата!

А аз не можех да простя. Не можех да забравя предателството.

Седмици наред живеехме като непознати под един покрив. Стефан правеше опити да се сближи с мен – носеше цветя, готвеше вечеря, водеше децата на кино… Но между нас зееше пропаст.

Една вечер седнахме на масата и му казах:

– Не мога повече така. Или започваме начисто – с истини и прошка, или всеки поема по своя път.

Той замълча дълго и после каза:

– Искам семейството ни обратно. Ще направя всичко…

Започнахме терапия при психолог – трудно беше, болезнено… Извадихме всички стари рани наяве: неговото чувство за самота, моето пренебрегване на връзката ни заради децата и работата. Постепенно започнахме да говорим открито – за страховете си, за болката, за надеждите.

Не знам дали някога ще мога напълно да простя или да забравя. Но знам едно – истината боли, но е по-добра от лъжата.

Понякога си мисля: Ако леля Сийка не беше ми казала… Щях ли още да живея в лъжа? Или понякога е по-добре да не знаеш всичко? Какво бихте направили вие на мое място?