Когато се научих да казвам „не“: Едно лято на язовир Искър, което промени всичко

– Ели, пак ли ще мълчиш? – гласът на Димитър проби тишината в малката ни вила край язовир Искър. Беше началото на юли, а аз вече усещах как напрежението се натрупва като буреносен облак над главата ми. Стоях до прозореца, гледах как слънцето се отразява в спокойната вода и се чудех как отново се озовах в този капан.

Преди месец с Димитър решихме да избягаме от софийската лудница и да прекараме лятото сами, далеч от всички. Мечтаех за тишина, книги и дълги разходки по брега. Но още първата седмица телефонът на Димитър звънна: „Майка ми иска да дойде за няколко дни, няма къде другаде да отиде.“ После се появи брат му с жена си и двете им деца. После и нашите приятели – „Само за уикенда, Ели, обещаваме!“ Вилата ни се превърна в общежитие, а аз – в домакиня без право на глас.

– Не мога повече така – прошепнах на себе си, докато миех поредната купчина чинии. Ръцете ми бяха напукани от сапуна, а сърцето ми – от неизказани думи. Вечер Димитър сякаш не забелязваше умората ми. Сядаше с гостите на терасата, смееше се, пиеше ракия и разказваше истории от детството си. А аз? Аз бях невидима.

Една вечер, когато всички вече спяха, седнах до язовира. Водата беше черна и тиха. Спомних си думите на майка ми: „Жената трябва да е търпелива, Ели. Така се пази семейството.“ Но аз вече не исках да съм само търпелива. Исках да ме чуят.

На следващия ден, докато приготвях закуска за осем души, свекърва ми влезе в кухнята:
– Ели, защо няма още кафе? И хлябът свърши.
– Може би някой друг може да направи кафе – отвърнах тихо, но тя не ме чу. Или не искаше да ме чуе.

Димитър влезе след нея:
– Ели, майка ми пита за кафето…
Тогава не издържах:
– А ти някога ще ме попиташ как съм? Или само ще предаваш поръчки?
Той ме погледна изненадано:
– Какво ти става?
– Става ми това, че съм уморена! Че това не е лятото, което исках! Че никой не ме пита дали искам гости! – гласът ми трепереше.

В стаята настъпи тишина. Свекърва ми се престори обидена и излезе. Димитър стоеше насреща ми като чужд човек.
– Можеше да кажеш по-рано…
– Опитвах се! Но никой не слуша!

През следващите дни атмосферата беше ледена. Гостите започнаха да си тръгват един по един. Димитър мълчеше или излизаше с лодката сам. Аз останах сама със себе си и с мислите си. За първи път от години почувствах облекчение.

Една вечер той се върна по-рано от обикновено. Седна до мен на пейката пред вилата.
– Ели… Съжалявам. Не разбрах колко ти е тежко. Свикнал съм ти винаги да поемаш всичко…
Погледнах го през сълзи:
– Не мога повече така. Ако пак дойдат гости без да ме питаш… ще си тръгна.
Той кимна. За първи път видях страх в очите му.

След този разговор нещата се промениха. Започнах да казвам „не“. На свекърва ми: „Не мога да приготвя вечеря за всички.“ На приятелите: „Този уикенд искам да сме сами.“ На Димитър: „Искам време за себе си.“ Първоначално всички бяха изненадани, някои дори обидени. Но постепенно започнаха да уважават границите ми.

Лятото свърши различно от очакваното. Не беше тихо и спокойно, но беше истинско. Научих се да защитавам себе си. Научих се да казвам „не“.

Сега често се питам: Защо толкова дълго мълчах? Колко още жени живеят така – невидими в собствения си дом? Може би е време всички ние да се научим да казваме „не“, когато душата ни крещи за помощ.